Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Да го изведа от Франция. Да го изпратя в Новия свят. И после какво? Цял живот ще е от онези донякъде интересни, но общо взето скучни смъртни, които са виждали духове, непрекъснато приказват за тях и никой не им вярва. Задълбочаваща се лудост. Дали най-накрая щеше да стане смешен умопобъркан от онези, за които дори главорезите и побойниците се грижат, и щеше да свири на цигулка, облечен в мръсно палто, на тълпите по улиците на Порт-о-Пренс?
— Стани пак кукловод — бе казала тя. Такъв ли бях? Никой никога няма да повярва на налудничавите му разкази.
Ала той знае къде е леговището ни, Майко. Той знае нашите имена, имената на рода ни — твърде много неща за нас. И никога не би заминал кротко за чужбина. И те може да го преследват, те вече никога няма да го оставят жив.
Къде са те?
Изкачих се по стълбите, подет от вихрушката на ехтящите му викове, проверих зарешетените прозорчета, гледащи към откритото поле. Те трябва да дойдат. Първо бях сам, после тя вече бе с мен, а сега имам тях!
Но къде бе затруднението? В това, че той го искаше? Че крещеше отново и отново, че го лишавам от силата?
Или в това, че сега имах оправдания, имах нужда да го доведа при мен, както желаех още от първия миг? Моят Никола, моята любов. Вечността очаква. Всички велики и разкошни наслади на това да си мъртвец.
Продължих да се изкачвам към него по стълбите и жаждата запя в мен. Да вървят по дяволите виковете му. Жаждата пееше, и аз бях инструмент на нейната песен.
А виковете му бяха станали нечленоразделни — чистата същност на проклятията му, унили означения на нещастието, което долавях, без да имам нужда от звуци. Имаше нещо божествено плътско в накъсаните срички, изтръгващи се от устата му, като тихото преливане на кръвта през сърцето му.
Вдигнах ключа, пъхнах го в ключалката и той млъкна, мислите му се отляха назад в него, сякаш океанът би могъл да се влее обратно в мъничките, тайнствени спирали на една-единствена раковина.
Опитах се да видя него в полумрака на стаята, не онова — обичта към него, тягостните, мъчителни месеци на копнеж по него, ужасната и непоколебима нужда от него, страстта. Опитвах се да видя онзи смъртен, който не знаеше какво говори, когато ме изгледа яростно:
— Ти и твоите приказки за доброта! — тих, клокочещ глас, блеснали очи. — Твоите приказки за доброто и злото, за това какво било правилно и какво — грешно, и за смъртта, о, да, смъртта, ужасът, трагедията…
Думи. Понесени от прилива на омразата, като цветя, които се разтварят в потока й, венчелистчетата се разлистват, а после опадат.
— … и ти я сподели с нея, синът на господаря поднесе на съпругата на господаря своя велик дар, Дарът на мрака. Онези, които живеят в замъка, споделят Дара на мрака — те никога не са били влачени до лобното място на вещиците, с локвите от човешка мазнина по земята в подножието на изгорелия кол, не, убийте дъртата вещица, която вече не вижда и затова не може да шие, и малоумното момче, което не може да оре нивата. И какво ни дава той на нас, господарският син, вълкоубиецът, онзи, който крещеше на лобното място на вещиците? Валутата на кралството! Толкова ни стига!
Трепереше. Ризата му бе подгизнала от пот. През разкъсаните дантели се мярка стегната плът. Мамеше, самата гледка мамеше — тесният торс със стегнати мускули, каквито скулпторите тъй обичат да ваят, розови зърна върху тъмната кожа.
— Тази сила… — ломотеше, сякаш цял ден бе повтарял тези думи отново и отново със същата страст и всъщност няма значение, че сега присъствам и аз. — Тази сила, която направи безсмислена всяка лъжа, тази тъмна сила, която се издигна над всичко, тази истина, заличила…
Не. Думи. Не истина.
Винените бутилки бяха опразнени, храната — изгълтана. Тънките му ръце бяха укрепнали и стегнати за боя. Но какъв бой? Кестенявата му коса се бе измъкнала от панделката, очите му — огромни, оцъклени.
Ала изведнъж той се блъсна в стената, сякаш се опитваше да мине през нея, за да избяга от мен — смътен спомен за това как те пият от него, вцепенението, екстазът, ала той начаса залитна отново напред, разпери ръце, за да се закрепи и да се хване за неща, които ги нямаше там.
Ала гласът му бе секнал.
Лицето му се разкриви.
— Как можа да го криеш от мен! — прошепна той. Мисли за древни магии, лъчезарни легенди, някакви огромни призрачни палати, в които всички тъмни създания живееха в разкош, опиянение от забранените знания, които правеха всички естествени неща маловажни. Вече нямаше чудо в падащите от дърветата листа, в слънцето, огряло овощната градина.