Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
[Н. се изправя и започва да върви бавно в кръг около кушетката. Стъпките му — едновременно тържествени, отмерени и подскачащи, като на дете, играещо на ринги-ринги-рае — са някак зловещи. Докато обикаля, той протяга ръка и сякаш докосва камъните, които не мога да видя. Един… два… три… четири… пет… шест… седем… осем. Защото цифрата осем хармония носи. После спира и ме поглежда. Имал съм доста пациенти в тежка криза, ала никога не съм виждал толкова изплашен поглед, като на преследвано животно. В очите му съзирам ужас, но не и лудост; както и ясно съзнание, а не умопомрачение. Навярно всичко е една голяма самозаблуда, ала няма никакво съмнение, че Н. напълно си дава сметка за това.]
[„Когато сте се приближили до тях, сте започнали да ги докосвате“ — казвам аз.]
Да, взех да ги докосвам един след друг. Но не мога да кажа, че съм почувствал как с докосването на всеки камък светът е станал по-безопасен — и по-плътен, особено на това място, — защото не би било вярно. Не, това се усещаше при докосването на два камъка. Само четните числа помагаха, разбирате ли? При всеки следващ чифт онзи кълбящ се мрак се разсейваше по малко и когато стигнах до осмия камък, вече го нямаше. Тревата в каменния пръстен беше жълта и мъртва, ала тъмнината бе изчезнала. И някъде — макар и доста далеч — чух чуруликане на птици.
Отстъпих назад. Слънцето вече се бе издигнало в небето и от призрачната река над истинската не бе останала и следа. Камъните отново изглеждаха обикновени. Осем гранитни къса сред тревата, които дори не бяха наредени в кръг, освен ако човек не впрегнеше фантазията си. В този момент почувствах как се раздвоявам. Едната част от съзнанието ми знаеше, че всичко е плод на въображението ми и че въображението ми не е съвсем наред, а другата — че всичко е вярно. Тази част дори разбираше защо състоянието ми се бе подобрило за известно време.
Всичко беше заради слънцестоенето, разбирате ли? Виждате как същата схема се повтаря навсякъде по света — не само в Стоунхендж, но и в Южна Америка и Африка, даже и в полярните райони! Виждате я в американския Среден запад — дори дъщеря ми го забеляза, а тя не знае нищичко за това! „Житни кръгове“ — точно така се изрази! Наистина са календари — Стоунхендж и подобните на него, — които отбелязват не само дните и месеците, но и моментите на по-сериозна и по-малка заплаха.
Това разделение на съзнанието ми буквално ме разкъсваше. Продължава да ме разкъсва. Оттогава съм ходил на Акърмановия парцел над десетина пъти, в това число и на двайсет и първи юни — деня, когато отмених часа си при вас, спомняте ли си?
[„Естествено, че си го спомням“ — казвам му.]
Прекарах този ден на Акърмановия парцел в наблюдаване и броене. Защото двайсет и първи юни е денят на лятното слънцестоене. Денят на най-голяма заплаха. Също както зимното слънцестоене през декември отбелязва най-ниската точка на опасност. Беше така през изминалата година, отново ще бъде така през тази и е било така всяка година от зората на времето. И в месеците, които предстоят — поне до есента, предполагам — ще имам доста работа. На двайсет и първи… не мога да ви опиша колко ужасно беше. Как осмият камък непрекъснато изчезваше… Колко трудно беше да се концентрирам така, че да го върна обратно на мястото му… Как мракът напираше и отстъпваше… напираше и отстъпваше… също като океанска вълна. По някое време съм се унесъл и когато вдигнах глава, зърнах огромно нечовешко око — отвратително тройно око, — което ме наблюдаваше. Изкрещях, но не побягнах. Защото светът зависеше от мен. Зависеше от мен и дори не го знаеше. Вместо да избягам, аз вдигнах фотоапарата и погледнах през визьора. Осем камъка. Никакво око. Оттогава насетне обаче не си позволих да задремя отново.
Най-накрая каменният кръг се стабилизира и аз разбрах, че вече мога да си ходя. Работата бе свършена… поне за този ден. Междувременно слънцето отново клонеше към залез, както през първата ми вечер тук; огнено кълбо, кацнало над хоризонта, чието зарево превръщаше Андроскогин в кървяща змия.
Разберете ме, докторе — независимо дали всичко това е истина или психоза, и в двата случая работата е адски тежка. Да не говорим за отговорността… Толкова съм уморен. Буквално нося бремето на целия свят върху плещите си…