Алена кралица
- Автор: Авеярд Виктория
- Серия: Алена кралица #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1752-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алена кралица». Краткое содержание книги:
Мер търси прехрана на улиците, краде каквото може, за да помогне на семейството си да оцелее, загубила е надежда за бягство от гетото, което е неин дом. Но когато по странен обрат на съдбата е наета като прислуга в двореца на кралското семейство, се случва нещо немислимо. Чудо. Катастрофа! Мер открива пред очите на благородниците и двамата принцове, че притежава тайнствена сила… Но как е възможно, когато кръвта ? не е сребърна?
Мер е отвлечена и затворена в двореца, а червената ? кръв е прикрита под рокли от муселин и бижута. Но зад бляскавите кулиси на разкоша дремят вражди и коварство, а в кралския двор клокочи вътрешна война – защото да властваш е опасна игра. На фона на интригите на благородниците действията на момичето ще отприщят жесток и смъртоносен танц, който ще изправи принц срещу принц – и Мер срещу собственото ? сърце.
Когато бях малко момиче, седях на верандата си и гледах как красивите лодки минават, отправили се надолу по течението към столицата. Шейд ми се присмиваше, задето исках да зърна краля. Тогава не осъзнавах, че това беше просто част от постановката, поредната демонстрация също като битките на арената, за да покаже точно колко ниско се намираме в големия план на света. Сега отново ще бъда част от нея, този път – застанала от другата страна.
– Поне ще имаш възможност да видиш дома си отново, макар и за малко – добавя той и се старае да бъде мил. Да, Мейвън, точно това искам. Да стоя и да гледам как домът ми и старият ми живот минават покрай мен.
Но това е цената, която трябва да платя. Освобождаването на Килорн и другите означава да изгубя последните си дни в долината, и това е замяна, която с радост правя.
Прекъсва ни силен трясък от един близък коридор – онзи, който води към стаята на Кал. Мейвън реагира пръв, премествайки се към края на коридора, преди аз да успея, сякаш се опитва да ме предпази от нещо.
– Лоши сънища, братко? – провиква се, разтревожен от онова, което вижда.
В отговор Кал излиза в коридора със стиснати юмруци, сякаш се опитва да възпре собствените си ръце. Изцапаната с петна от кръв униформа е изчезнала, заместена от нещо, което прилича на бронята на Птолемей, макар тази на Кал да има червеникав оттенък.
Идва ми да го зашлевя, да го задера с нокти и да се разкрещя заради онова, което причини на Фарли, Тристан, Килорн и Уолш. Искрите танцуват вътре в мен, умолявайки да бъдат пуснати на свобода. Но в края на краищата какво очаквах? Знам какъв е и в какво вярва – Червените не си струва да се спасяват. Затова заговарям възможно най-вежливо.
– Ще заминеш ли с легиона си? – Знам, че няма, като съдя по буйния гняв в очите му. Някога се опасявах, че ще замине, а сега ми се иска да го направи. Не мога да повярвам, че ме е било грижа за спасяването му. Не мога да повярвам, че изобщо някога съм си мислила това.
Кал тежко си поема дъх:
– Легионът на Сенките няма да отиде никъде. Татко няма да го позволи. Не и сега. Прекалено опасно е, а аз съм твърде „ценен“.
– Знаеш, че е прав. – Мейвън слага ръка върху рамото на брат си, опитва се да го успокои. Спомням си как гледах Кал да прави същото с Мейвън, но сега короната е върху друга глава.
– Ти си наследникът. Той не може да си позволи да изгуби и теб.
– Аз съм войник – процежда Кал, като свива рамо, за да се отдръпне от докосването на брат си. – Не мога просто да седя безучастно и да оставя другите да се бият вместо мен. Няма да го направя.
Звучи като дете, което хленчи за играчка – сигурно изпитва наслада да убива. Призлява ми. Не казвам нищо, оставяйки дипломатичния Мейвън да говори вместо мен. Той винаги знае какво да каже.
– Намери друга кауза. Конструирай нов мотоциклет, обучавай хората си, подготви се за времето, след като опасността отмине. Кал, можеш да правиш хиляда други неща и никое от тях не приключва с това да загинеш при засада! – казва той, като поглежда гневно брат си. После се ухилва в стремежа си да разведри атмосферата. – Никога не се променяш, Кал. Просто не можеш да седиш на едно място.
След миг на сурово мълчание Кал се усмихва слабо:
– Никога. – Очите му се стрелват бързо към мен, но няма да позволя бронзовият му поглед да ме заплени, не и отново.
Обръщам глава, преструвайки се, че разглеждам една картина на стената.
– Хубава броня – подхвърлям подигравателно. – Ще отива на колекцията ти.
Той изглежда жегнат, дори смутен, но бързо се съвзема. Сега усмивката му е изчезнала, заместена от присвити очи и стисната челюст. Почуква с пръсти по бронята си; прозвучава като стържене на нокти по камък.
– Това беше подарък от Птолемей. Изглежда, споделям обща кауза с брата на годеницата си. – Годеницата си. Сякаш това трябва да ме накара да ревнувам или нещо от този род.
Мейвън оглежда предпазливо бронята:
– Какво имаш предвид?
– Птолемей командва офицерите в столицата. Заедно с мен и моя легион може да успеем да направим нещо полезно дори в пределите на града.
В сърцето ми отново се прокрадва студен страх, отблъсквайки всяка надежда и щастие, които снощният успех ми донесе.
– И какво точно е то? – чувам се да прошепвам.
– Аз съм добър ловец. Той е добър убиец. – Кал отстъпва крачка назад и се отдалечава от нас.
Мога да почувствам как се изплъзва не само надолу по коридора, а по тъмен и криволичещ път. Това ме кара да се страхувам за момчето, което ме научи да танцувам. Не, не за него. От него. А то е по-лошо от всичките ми други ужаси и кошмари.