Алена кралица

Тази нощ сънувам как брат ми Шейд идва да ме навести в тъмнината. Мирише на барут. Но когато примигвам, той изчезва и съзнанието ми крещи онова, което вече знам. Шейд е мъртъв.

Щом настъпва утрото, поредица от звуци на тътрещи се крака и трясъци ме разбуждат рязко и ме карат да седна в леглото. Очаквам да видя Пазители, Кал или отмъстителния Птолемей, готов да ме разкъса заради онова, което направих, но са само камериерките, които се втурват в дрешника ми. Изглеждат по-стреснати от обикновено и трескаво смъкват дрехите ми.

– Какво става?

В дрешника момичетата замръзват. Покланят се с ръце, пълни с коприна и лен. Когато се приближавам, осъзнавам, че са застанали над комплект кожени куфари.

– Заминаваме ли някъде?

– Заповеди, милейди – казва едната със сведени очи. – Знаем само каквото ни казват.

– Разбира се. Е, тогава просто ще се обличам. – Посягам към най-близкия тоалет, възнамерявайки поне веднъж да направя нещо сама, но камериерките ме изпреварват.

Пет минути по-късно вече са ме гримирали и подготвили, облечена в причудливи кожени панталони и риза с волани. Много повече бих предпочела тренировъчния си екип пред всичко друго, но очевидно не е „уместно“ да го нося извън тренировките.

– Лукас? – обръщам се към пустия коридор, като почти очаквам той да изникне от някоя ниша.

Но Лукас го няма никъде и аз се отправям към урока по Протокол, но очаквам да ми пресече пътя. Когато не го прави, из тялото ми се разнася тръпка на страх. Снощи Джулиан го накара да забрави, но може би нещо се е изплъзнало през пролуките. Може би го разпитват, наказват го заради нощта, която не може да си спомни, и онова, което го принудихме да направи.

Но не съм сама за дълго. Мейвън препречва пътя ми с устни, извити в развеселена усмивка.

– Рано си станала. – После се навежда към мен и заговаря с нисък шепот: – Особено след като си стояла толкова до късно нощес.

– Не знам какво имаш предвид. – Опитвам се да докарам невинен тон.

– Затворниците ги няма. И тримата, изпарили са се като дим.

Слагам ръка на сърцето си и си придавам шокиран вид заради камерите:

– Кълна се в цветовете си! Няколко Червени избягали от нас? Изглежда невъзможно.

– Така изглежда наистина. – Макар че усмивката му не изчезва, очите му потъмняват леко. – Разбира се, това поставя под въпрос всичко. Прекъсванията на електричеството, повредената охранителна система, да не говорим за цял отряд Пазители с осеяна с бели петна памет. – Взира се многозначително в мен.

Отвръщам на острия му поглед, оставям го да види безпокойството ми.

– Майка ти... ги е разпитвала.

– Да.

– А смята ли да разговаря с... – подбирам думите си много внимателно – някой друг относно бягството? Офицери, стражи?

Мейвън поклаща глава напред-назад.

– Който и да е направил това, го е направил добре. Помагах ѝ с разпита и я насочих към всички заподозрени. – Насочил я е. Насочил я е далече от мен. Изпускам тиха въздишка от облекчение и стискам ръката му, благодарейки му за закрилата. – Освен това може никога да не открием кой го е извършил. От снощи хората бягат. Мислят, че Дворецът вече не е безопасен.

– След снощи вероятно са прави. – Плъзвам ръката си в неговата и го придърпвам по-близо. – Какво научи майка ти за бомбата?

Гласът му се снишава до шепот:

– Не е имало бомба. – Какво? – Било е експлозия, но освен това е било злополука. Един куршум пробил газова инсталация в пода и когато огънят на Кал я уцелил... – Той млъква, без да довърши, оставя ръцете си да говорят. – Беше идея на майка ми да използва това в наша, ъъ, полза.

Ние не убиваме безцелно.

– Тя превръща членовете на Гвардията в чудовища.

Той кимва мрачно:

– Никой няма да иска да ги подкрепи. Дори и Червените.

Кръвта ми сякаш кипва. Още лъжи. Тя ни побеждава, без да даде нито един изстрел или да извади меч. Думите са всичко, от което има нужда. А сега ме изпращат по-навътре в нейния свят, в Арчън.

Няма да видиш повече семейството си. Гиза ще порасне, докато вече няма да я познаеш. Брий и Трами ще се оженят, ще имат деца и ще ме забравят. Татко ще умре бавно, задушаван от раните си, а когато той си отиде, мама също ще се изплъзне.

Мейвън ме оставя да помисля, погледът му е вглъбен, докато наблюдава как емоциите се надигат по лицето ми. Той винаги ме оставя да премисля. Понякога мълчанието му е по-добро от чиито и да било думи.

– Колко време ни остава тук?

– Тръгваме днес следобед. По-голямата част от двора ще замине преди това, но ние трябва да вземем лодката. Да спазим някаква традиция в цялата тази лудост.