Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Докато крачеше по порутения коридор, тя мислено отбеляза, че останалата част от двореца е съвсем непокътната. Пострадал бе само третият етаж и част от втория, където бе пламнал пожар. Амбър подмина една съвсем запазена врата, но спря, забелязала надписа „Портиер“. Вдигна нагоре очилата си и опипа нетърпеливо с ръка ключалката. Между пръстите и метала блеснаха едва забележими синкави искрици. Тя отдръпна изненадано ръка. Очилата се хлъзнаха и отново се върнаха на мястото си. От черен светът пак стана сив.

Младата жена протегна ръка и отново докосна бравата. Този път през очилата не видя никакви искри, но придоби усещането, че пипа нещо лигаво. Избърса ръка в черните си панталони. Събра смелост, наведе се и огледа отблизо ключалката.

На вид най-обикновена, бравата всъщност бе доста сложна. Солидна, снабдена дори с ретинов четец. Тъй като очакваше нещо подобно, беше се снабдила с ретинова холограма на Уинтън. Оставаше да се пребори с бравата, което бе по нейната стара специалност. Тя се усмихна.

Защо обаче е била необходима толкова сложна заключваща система за вратата на обикновен портиер?

Огледа коридора. Портиерната бе достатъчно близо до командното помещение, за да може Уинтън да прескача насам, без някой да го забележи и заподозре. Включително и Пепус, чийто дворец вероятно гъмжеше от шпиони. Преди смъртта на Уинтън местонахождението на командната зала се държеше в строга тайна, ала това не означаваше, че е била истинският център на неговата сила.

Достатъчно бе да отвори ключалката, за да установи дали е права. За целта бе необходимо да произнесе правилната команда, да каже паролата. Нищо повече от няколко звука, сред хилядите, които човек би могъл да използва.