Престол и щурм

Чиниите се наклониха и сияйният сноп се спусна надолу. Насъбралите се ахнаха стъписани, когато светлината се плъзна над върхарите в края на гората и ги подравни като с нож.

Чиниите продължиха да се накланят. Лъчът стигна брега на езерото, после и самата вода. Във въздуха със звучно съскане се вдигна облак пара и в един миг цялото езеро сякаш възвря.

Давид панически наду свирката. Веднага свалих ръце и светлината изчезна. Всички се струпахме по краищата на покрива, зяпнали с невярващи очи гледката пред нас.

Сякаш някой с бръснач бе направил прецизен и чист разрез по диагонал от върхарите на дърветата до линията на брега. Там, където лъчът бе докоснал земята, сега имаше тлеещ ров, който бележеше пътя му чак до водата.

– Получи се – замаяно пророни Давид, – наистина проработи.

Известно време цареше пълно мълчание, после Зоя избухна в смях. Последва я Сергей, след него Мари и Надя. След миг вече всички се смеехме и се поздравявахме високо. Даже обикновено мрачният Толя сега метна зашеметения Давид на широките си рамене. Солдатите се прегръщаха с Гриша, а царските съветници – с генералите; Николай валсуваше по покрива с опулената Паша, а капитанът на дворцовата охрана ме завъртя в шеметна прегръдка.

Крещяхме, подвиквахме, пищяхме в захлас и подскачахме нагоре-надолу, та накрая дворецът сякаш взе да се люлее. Когато Тъмнейший ни щурмуваше, неговите ничевие ги чакаше голяма изненада.

– Елате да видим отблизо! – провикна се някой и ние се понесохме надолу по стълбите, кикотейки се и блъскайки стените като ученици, чули последния училищен звънец.

Нахлухме в Залата със златния купол, блъснахме вратите и се изсипахме на стълбището отвън. Всички се втурнаха към езерото, но останах като закована насред пътеката пред двореца.

Откъм горския тунел приближаваше Мал.

– Ти върви – обърнах се към Николай, – аз скоро ще ви настигна.

Мал вървеше забил поглед в пътеката и не забеляза настоятелния ми поглед. Щом наближи, видях, че очите му са кръвясали и на едната скула има грозна синина.

– Какво е станало? – попитах, посягайки към лицето му. Той се дръпна и стрелна с поглед слугите, които стояха край дворцовите врати.

– Блъснах се в една бутилка квас – отвърна. – А ти какво искаш?

– Изпусна демонстрацията.

– Имах дежурство.

Опитах се да не обръщам внимание на внезапната болка, която прониза гърдите ми, и продължих.

– Сега отиваме при езерото. Ти ще дойдеш ли?

За момент изглеждаше сякаш се колебае, после поклати глава.

– Върнах се само да взема малко пари. Във Великия дворец започва игра на карти.

Сякаш някой завъртя невидимото острие, забито в гърдите ми.