Престол и щурм

Това ме плашеше най-много от всичко.

Единственият светъл лъч във всичко това беше решението на Василий да замине от Ос Олта за ежегодния панаир в Карйева. Едва не паднах от радост, когато Николай ми съобщи новината по време на една от нашите разходки.

– Нареди да му стегнат багажа още посреднощ – разказваше Николай. – Обеща да се върне навреме за моя рожден ден, но няма да се учудя, ако си намери извинение и остане по-дълго.

– Постарай се да не изглеждаш толкова самодоволен – казах. – Не е особено царствено.

– Определено ми се полагат някои малки прегрешения като злорадство например – отвърна той със смях. А после, докато крачехме по пътеката, отново фалшиво засвирука мелодията, която помнех още от борда на „Волкволни“. След това се прокашля. – Алина, не че винаги си образец за красота, ама спиш ли изобщо напоследък?

– Не много – признах си.

– Кошмари ли?

Все още сънувах разцепения пясъчен сал; хора, които бягат панически от мрака на Долината, но не това ме държеше будна по цели нощи.

– Не точно.

– Аха – подметна Николай и сключи ръце на гърба. – Забелязах, че напоследък твоят приятел постоянно си намира някакво занимание. Станал е особено търсен.

– Е, такъв си е Мал – отвърнах, стараейки се да прозвучи безгрижно.

– Къде се учил така да разчита следи? Още не можем да разберем дали това си е чист късмет, или дарба.

– Той не се е учил. Винаги му се е удавало.

– Късметлия – откликна Николай. – На мен нищо не ми се удава просто ей така.

– Ти си блестящ актьор – отбелязах сухо.

– Така ли мислиш? – попита. После се наведе към мен. – Ето, точно сега го играя скромен – прошепна.

Вбесена поклатих глава. Въпреки това се чувствах благодарна за безгрижното бъбрене на Николай и особено задето не настоя да разпитва по тази болезнена за мен тема.