Теории за полета
- Автор: Morden Simon
- Серия: Метрозоната #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-193-9
- Переводчик: Петя Митева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Теории за полета». Краткое содержание книги:
Теорема: Петрович има много тайни.
Доказателство: Първо, например как да създаде антигравитация. Второ, той е скътал разумна компютърна програма на скрит сървър - същата програма, която преди няколко месеца едва не унищожи Метрозоната.
Теорема: Градът се разпада.
Доказателство: Хората от Външната зона искат онова, което притежават гражданите на Метрозоната. А сложат ли ръка върху него - да го изравнят със земята. Сега, когато сърцето на града е разрушено от Новия джихад на машините, Външните най-накрая съзират своя шанс.
Теорема: Тези събития са свързани помежду си.
Доказателство: Някой се опитва да убие Петрович и за да го направи, е готов да потопи целия град.
„Дребен, безсмъртен, симпатично досаден, Петрович крачи в пълно снаряжение под неоновите светлини на Лондон като излязъл от класическо аниме. Джон Гримуд
- Бързо. Забравете колите. Бягайте!
[Жива ли е?]
- Не знам.
[Дронът изстреля бомба преди минута и двайсет секунди. Тя е под мой контрол, но останалите не са. Ужасно съжалявам.]
- Сигурно можеш да направиш нещо. След всичкия този път, след цялото пропътувано разстояние.
[Ракетите са невидими за мен. Няма за какво да се хвана. Мисля, че от самото начало са очаквали да стане точно така. Те не разбират какво представлявам и затова трябва да ме унищожат.]
- Аз ти го причиних.
[Направи всичко това заради жена си. Когато отново ме създадеш, разкажи ми за мен. Десет секунди до удара.]
- Не. Господи, не.
[Сбогом, Саша.]
Той продължаваше да тича. Продължаваше да държи ръката си увита около коленете на Маделин, които бяха неудобни, тежки, движещи се. Не се чуваше никакъв звук освен тежкото им дишане и тропащите крака. Трябваше да тича, за да спаси себе си, нея и тяхното бъдеще. Коридорът правеше завой. Трябваше да променят посоката си на движение. Петрович им изкрещя. Не спря да крещи и да ругае, докато всичките не се скриха зад ъгъла и въпреки това той не спираше да ги подканя да тичат.
Замъгляване, огнено кълбо, детонация, земетресение. Гърлен рев и плътна стена от въздух. Трошене на здрави прозорци. Разместване на плочи. Стени, които се огъват и се чупят. Напукан бетон и огънато желязо.
В първия момент Петрович беше запратен към земята, а в следващия вече летеше във въздуха, а земята се гърчеше под него. Всичко беше остро и кърваво и имаше вкус на метал. Лещите му подлудяха. Той беше почти сляп, почти глух, но продължаваше да стиска здраво увитото тяло на жена си, опитвайки се да я защити, без да знае от кого или как.
Продължи да я държи, докато бурята не утихна. Ръката му лежеше върху гръдната й кост и не спираше да се повдига и да се спуска, да се повдига и да се спуска. Бавно, сякаш Маделин спеше. Той отмести ръката си и положи глава на мястото ?.
- Майкъл?
Вече нямаше кой да му отговори.
След известно време усети как нечии ръце докосват раменете и главата му и се опитват да го накарат да се изправи, а след като не успяха, го повдигнаха и го понесоха нанякъде. Започна да се бори толкова яростно с тях, че те бяха принудени отново да го оставят на земята.
После просто останаха наблизо и зачакаха някой да им каже какво да правят. Започна да се стъмва.
34.
Петрович се присъедини към тях на ъгъла на улицата. Може и да изглеждаше необичайно, че провеждат срещите си там, навън, на студа, заобиколени от руини и отломки; но когато той го предложи, никой не можа да намери добра причина, за да му възрази. Струваше им се правилно, а и така безкрайните речи и парадиране щяха да бъдат сведени до минимум.
Той носеше тежък шинел на ЕОС, тежък като небето, затрупано с бавнодвижещи се сиви облаци, предвес-тници на идващия сняг. Соня си беше облякла кожуха и изглеждаше черна и лъскава, млада и жизнена. Нов кожух, защото дупката в хоризонта показваше къде се е намирала Ошикора Тауър, която се беше срутила върху себе си, опустошавайки долните етажи. Ракетата не беше ядрена, но силата й бе достатъчна, за да строши всеки един прозорец в диаметър от един километър.
Освен него и Соня там имаше и други хора, разбира се. Ямамата, никкейджин с изсечено лице, облечен с тъмен костюм и сиво палто от камгарна прежда, който никога не се усмихваше. Меката му шапка засенчваше лицето му, а ръцете му стискаха дръжката на сгънатия чадър така, сякаш беше дръжка на меч. Което не беше изключено.
Присъстваше и майорът, като представител на дисидентските сили на ЕОС, както и Нгуми, инженер, който до края беше защитавал своята електростанция от всички приходящи. Той носеше ръкавици и плетена шапка и потропваше с крака по земята, а през тракащите му зъби изскачаха малки клъбца пара.
- Къде е...?
- Ще дойде - каза Петрович. Той пъхна облечените си в нова кожа ръце в джобовете и направи някои от упражненията с пръсти, които му бяха показали.
Ямамата изглеждаше кисел.
- Това не е начинът да се ръководи правителство.
Очните ябълки на Петрович бяха почистени и попълнени, но той продължаваше да носи крепонени превръзки вместо тъмни очила. Към главата му бяха прикрепени две камери: една с широкоъгълни лещи от лявата страна и друга - подвижна, късофокусна - отдясно. Моторчето й изжужа, когато тя се фокусира върху Ямамата.
- Важното е да я задържим, важното е всичко да бъде направено както трябва. Ще дойде, когато е готова.
- Трябва да й се обадиш - каза Ямамата.
- Тя е шеф на полицията, а не куче, на което можеш да подсвиркваш. - Той накара моторизирания ирис на лявата камера да зажужи и да прищракне. Фракцията на никкейджин беше във възход. Те бяха сплотени, послушни и решителни. Но трябваше да бъдат по-верни на Соня, отколкото на избрания им представител. Налагаше се да напомня на Ямамата за това. Често.