Ключът на Соломон

Непознатият затвори вратата и остана насаме с нея.

Разпитът не продължи дълго. От страх ръцете на Мария Флор така трепереха, че тя не можеше да ги спре. От ужас и срам едва успя да погледне в очите своя похитител. Отговори на въпросите почти механично, с къси изречения и дори не й хрумна да излъже. Изпитваше странно чувство за нереалност, сякаш съзнанието бе напуснало тялото й и я наблюдаваше отстрани как говори. Всичко бе като насън, подобно на преживяването на дона Граса отпреди няколко дни, когато бе получила сърдечен удар.

— Това е всичко — чу тя гласа на непознатия, сякаш точно в този момент се бе събудила. — Сега остава да проверим информацията.

— Всичко ли? — учуди се тя. Разпитът бе приключил бързо и тя притеснено си даде сметка, че имаше само бегла представа за разговора, който бяха провели. Мъжът, насочил оръжие срещу нея, й бе задал няколко въпроса за нея самата и връзката й с Томаш и после я бе попитал какво знае за смъртта на Белами. Накрая разговаряха за обстоятелствата, които я бяха довели в Америка. Мъжът от ЦРУ изглеждаше доволен от отговорите й. Личеше си, че бе обучен да преценява хората и знаеше кога някой лъже или казва истината.

— Ами сега? — попита тя, задъхвайки се от напрежение. — Какво ще стане с нас?

Мъжът от ЦРУ извади други белезници от колана си и ги размаха.

— Искам да стоите мирно и тихо.

Той закопча едната халка на белезниците за китката й и потърси къде да заключи другата. Най-подходящото място, което откри, бе бравата на вратата, която водеше към кабинета. Бутна португалката натам и закопча белезниците за дръжката на вратата. Провери здравината на белезниците и доволен, отвори вратата и махна с ръка.

— Bye-bye.

Непознатият излезе от килера и остави Мария Флор сама. Нямаше стол, на който да седне, не можеше и да легне на пода, защото ръката й бе заключена за бравата. Тъй като нямаше друг избор, с опънати нерви, тя застана на колене пред вратата и усети как нещо трепва в гърдите й и се излива в очите й, мокрейки лицето й.

Не плака дълго. Овладя се бързо и дори почувства облекчение; бе измила страха със солени сълзи, усещаше лекота, сякаш се бе пречистила. Огледа се наоколо и се запита какво да прави. Нищо, каза си тя и подсмръкна. Бе заключена с белезници за вратата и не можеше да се измъкне. В този миг чу шум от кабинета и разтревожена, долепи ухо до ключалката.

Поне щеше да чуе разговора между Томаш и похитителя.

Историкът остана дълго време заключен за решетката на прозореца. През този половин час, който мъжът от ЦРУ прекара насаме с Мария Флор, той се чувстваше ужасно притеснен и едва тогава осъзна напълно що за лудост бе свършил, като я замеси в това приключение. Не трябваше да й позволява да остава с него, независимо от думите й. Трябваше да постави на първо място нейната сигурност.

Като се замисли, идеята, че може да разреши случая с идването си във Вашингтон, му се стори безкрайно наивна. Как му бе хрумнало да позволи на Мария Флор да го придружи? Вярно, тогава нямаше избор — другият вариант бе да живее като преследвано животно, в очакване един ден убиецът от ЦРУ да го намери. В онзи момент, а и сега, пътуването до Америка му се струваше единствената реалистична възможност, с която разполагаше. И все пак той нямаше право да я въвлича в това безумно приключение, неизбежно обречено на провал. Не можеше да си го прости.