Евърлес [bg]

— Ваше Величество — повтарям, но този път по-силно, когато се оказвам на половината разстояние от нея.

Въпреки това Кралицата не отвръща. Тя стои пред огледалото си в същата изправена поза и вирната брадичка, до която си представям, че прибягва, когато седи на трона си край океана или когато говори пред обожаващата я тълпа. Ала сега тя е напълно неподвижна, като се изключи движението на ръката й, с което прецизно нанася линии с въглен край очите си, а след това — червило върху устните си. От всичко, което съм очаквала, подобно мълчание ме обезкуражава най-много и прояжда решителността ми.

Сега вече мога да зърна лицето си в огледалото зад Кралицата. Лицата и на двете ни плуват в отразеното отсреща: нейното — бледо като сняг и открояващо се в мрака, моето — загоряло, дребно и уплашено зад нея. Притокът на сила и воля, който ме изстреля от полето с Лиъм, се е изпарил изцяло. Не се чувствам като Алхимика. Чувствам се като малко момиче, което умишлено е влязло в устата на звяра.

Кралицата оставя помадите си и се извръща.

Никога не съм била толкова близо до нея преди. Виждам бледността на очите й, фините бръчици, които се разтварят като ветрило в крайчетата им. Какво ли е да крачиш през света в тяло и ум, преживели пет века? Намирам се лице в лице с планина, с богиня. Със стар мой враг, макар да не виждам нищо познато в нея.

— Джулс — казва тя. А след това добавя: — Антония.

Името се въздига в мен с правотата си. Да. Аз съм Антония. Авторката на книгата, заради която баща ми умря в стремежа да си я върне обратно и да съхрани тайната ми непокътната. Внезапно съзнавам всичко това с всяка частица от себе си. Проумявам, че аз съм другото превъплъщение на Алхимика. Може би най-ранното. Ала усещането се изпарява бързо, а познанието не ме поставя в безопасност.

Изпод тежестта на погледа на Кралицата ми се приисква да се отдръпна встрани, да побягна. Той е като физическа сила, като лъч топлина, насочен към очите ми. И се пак си налагам да остана изправена, да държа главата си вдигната.

Кралицата се засмива с нисък, еклив смях — като тътена на далечен гръм.

— Срещаме се отново и отново, и отново.

— Ти искаш мен. Не Ина. Каквото и да планираш, можеш да я пуснеш сега.

И пак същият смях. Боря се да не се разтреперя.

— Не трябва да се страхуваш за Ина — казва Кралицата. — Тя вече не ми е потребна. — Гласът й е необичаен, прекомерно тих. — Беше мило от твоя страна да възложиш на Роан Гърлинг да я пази, след като ти самата го обичаш толкова много.

— Аз… какво? — задушавам се, докато страхът и смущението засядат вкупом в гърлото ми. Откъде би могла да знае какво съм казала на Роан?

Кралицата пристъпва напред и поставя ръка на гърдите ми — точно над лудешки биещото ми сърце. През тънкия плат на роклята ми пръстите й ми се струват ледени. Студът се разпростира в тялото ми с бясна скорост и със силата на сребърна нишка.