Евърлес [bg]

Портите са отворени. Остават шест дни до сватбата и нестихващият поток от каруци, натоварени с цветя, вино и топове с платове, вече се стича към имението. Настигам ги, конят ми ловко се промушва между фургоните, и нахълтвам през портите.

Двамата стражи, стоящи там на пост, се извръщат към мен изненадано, втренчват се в роклята ми на прислужница и в красивия ми кон, ала аз ги подминавам, препускайки към двора. Всичко наоколо се движи бавно, сякаш въздухът се е превърнал в катран за всички други, но не и за мен. Не знам дали времето се изкривява, или това е просто адреналинът, който кипи в тялото ми, и паниката, която се преобразява в движение.

В двора слизам от кобилата и я оставям близо до конюшните. Промушвам се в замъка през някаква странична врата и се оказвам в коридорите на прислугата. Дори толкова рано сутринта те са претъпкани с хора, сватбените задължения се прибавят към обичайните им задачи и се създава тази несекваща върволица от слуги, сновящи в една или друга посока.

Боя се да не ме спрат, ако им се сторя твърде странна, и макар че цялото ми тяло е нетърпеливо да изтича до покоите на Ина, вместо това крача отривисто с наведена надолу глава и притиснати до хълбоците ми ръце. Отначало не виждам лицето на човека, който ме сграбчва за ръката. Поглеждам стреснато нагоре и гърлото ми се свива, когато зрението ми се изпълва с нечие бледо, красиво лице, обрамчено от тъмни къдрици. Лиъм. Открил ме е… вече… невъзможно. Но…

— Джулс — поема си дъх Роан и ме дръпва настрани в коридора. Струва ми се, че е изминала цяла година от момента, в който ме целуна в двора, но близостта му връща всичко наново — тръпката, смущението, объркването и хаоса. И все пак се опитвам да пренебрегна внезапното учестяване на пулса си. Онова, което се случи между нас, днес е най-маловажното нещо на света.