Скрутатор [bg]

Денят напредваше. Огънят постепенно затихваше в устрема си, макар че миризмата на овъглено месо и изгоряло рогово вещество все още се долавяше. Юлия все така не помръдваше. Привечер въздухоплавът отново се появи и този път се приземи на поляната. Тримата скрутатори проведоха още някакво обсъждане, сетне се качиха в машината и се отправиха на юг. Слънцето вече потъваше под задимения хоризонт.

Час по-късно, когато въздухоплавът се бе отдалечил, Юлия прецени, че вече е безопасно да слезе. Луната все още не бе изгряла, но светлината на звездите бе повече от достатъчна за нейния поглед. Кладата вече не димеше, изцяло угаснала.

Тя обиколи овалния пепелив участък, на места примесен със сивкавите останки от телата. Парче брезова кора привлече вниманието ѝ. Останало на няколко крачки от кладата, то съдържаше няколко косъма от главата на Мюли.

Юлия внимателно се пресегна, за да докосне малкия кичур. Нишките бяха меки като собствената ѝ коса. При допира до тях мястото в решетъчния ѝ модел, някога осветявано от Мюли, припламна и угасна отново. Дребната жена потръпна, а после внимателно освободи кичура и го върза около врата си.

Тя се изправи и отново се загледа в мястото, където бе лежал близнакът ѝ. Още ѝ беше трудно да повярва, че това е всичко, останало от него. Че Мюли вече го няма.

Юлия пристъпи сред топлата пепел и започна да я разчиства с пръстите си. Пресяването не оставяше нищо между тях. На мястото, където бе лежал близнакът ѝ, огънят бе горял изключително силно, смилайки дори и костите.

Тя рязко разтвори длан и заплака. Звездното намигване, долетяло от недалечен камък, я накара да извърне глава. Това бе отразеният проблясък на сребърната гривна. Тя сигурно се бе изхлузила от китката му по време на грубото влачене. Юлия я взе, обгърна я с дланите си и я приближи до лицето си, за да вдъхне уханието на брат си. Това бе единственото, което ѝ бе останало от него.

Притиснала гривната до гърдите си, тя продължи да плаче. Вече нямаше съмнение, че той е мъртъв. Мюли си бе отишъл завинаги, оставяйки я сама.

Луната изгря. Юлия все още седеше край кладата и милваше гривната, скърбейки. Под сребристата светлина мислите ѝ ставаха все по-огорчени.

Ниш несъмнено бе убил Мюли, за да ѝ покаже колко я ненавижда. Всичко, което той бе правил след случилото се в балона, бе целяло да я нарани. Ниш беше жесток човек, който трябваше да бъде наказан.

Бебето ритна, изпращайки остра болка към мехура ѝ. Юлия се вгледа в решетъчния си модел и за пръв път видя дребната проява на детето. Тя бе красиво симетрична, по начина, по който би изглеждал Ниш, ако притежаваше талант за Изкуството. В тиха почуда Юлия започна да изучава очертанията, докато не ги разпозна съвършено.

Бебето отново раздвижи крак, а проявата му трепна. То бе неспокойно, защото Юлия не бе вкусвала нищо в продължение на цял ден. Дори и в този момент тя не мислеше за храна. Размишляваше над факта, че въпреки очевидната му омраза към нея, Ниш искаше детето.