Идеалната съпруга

— Не.

Той се почувства, сякаш бяха забили кама в сърцето му. От тревога ръцете му стиснаха по-силно раменете й. Тя се намръщи от болка и Никълъс побърза да я пусне.

— Разбирам — каза тихо той. Сабрина въздъхна.

— Не, Никълъс, не разбираш. Нищо не разбираш. Когато се омъжих за Джак, бях на седемнадесет и току-що бях завършила училище. Той беше весел, красив и романтичен. Обичах го с цялата страст на едно дете. — В думите й се долови горчивина и тъга. — Но дори децата трябва да пораснат. Само че той никога не порасна. Ние живеехме от един купон за друг и никога не се тревожехме за нещо друго, освен коя покана да приемем и каква рокля да облека. Беше много забавно.

— Не разбирам — каза объркано Никълъс. Сабрина се разсмя.

— Естествено, че не разбираш. Никой не може да го разбере. Това не беше начинът, по който трябваше да живея живота си. Беше един красив сън, но не беше реалност. И все пак не исках той да умре. Никога не съм искала той да умре.

— Бри, ти не си виновна за неговата смърт.

— Знам. — Тя млъкна и на него му се прииска да я прегърне. След малко тя вдигна очи и му се усмихна. — Благодаря. — След това заговори делово. — Да тръгваме. Ако тръгнем веднага, сигурно ще успеем да се върнем преди изгрева.

Той се втренчи безмълвно в нея. Как беше възможно тази жена да променя с такава лекота един сериозен разговор? Дали изобщо някога щеше да се вслуша в думите му?

— Сабрина, мисля, че се изразих достатъчно ясно по този въпрос. Няма да ходим никъде тази нощ.

— Аз също се изразих достатъчно ясно. Аз отивам, дори ако трябва да тръгна сама.

— Не можеш да отидеш сама — заяви твърдо той, раздразнен от упорството й.

Тя отстъпи крачка назад и сложи ръце на хълбоците си.

— Защо?

— Защо ли? Защото е изключително опасно да пътуваш сама из пустинята.

— Ха! През последните няколко дни ме отвлякоха обирджии на гробници, а някакъв мой полудял отхвърлен ухажор ме държа на мушка. Предполагам, че повече не може да се случи кой знае какво. Не се страхувам от онова, което се крие в пустинята или в нощта.

— Ставаш смешна.

— Така ли? — каза остро тя — И сигурно освен това съм глупава?

— Меко казано.

— Не ме интересува — повиши глас Сабрина.

— Мен обаче ме интересува — заяви Никълъс, който също бе повишил глас.

— Защо?

— Защото не искам да ти се случи нищо лошо.

— Защо? — изкрещя Сабрина.

— По дяволите, Сабрина, ти си ми жена.

— Мисля, че от това няма да спечеля нищо. — Тя го гледаше яростно. — Ти ще ме захвърлиш още щом се върнем в Лондон.

— Да те захвърля? — Как, по дяволите, работеше мозъкът на тази жена? — Никога не бих те захвърлил.

— Защо?

— Защото те обичам! — изрева той в тъмнината.

— И откъде знаеш? — попита презрително Сабрина. — Ти си изричал тези думи толкова много пъти, на толкова много жени. Какво изобщо можеш да знаеш за любовта?

— Какво знам за любовта ли? — Той я сграбчи за ръцете и я придърпа към себе си. — Знам, че когато за първи път те видях в прегръдките на Медисън, ми се искаше да го разкъсам с голи ръце. Знам, че когато се върнах, след като бяхме намерили конете и не те намерих в лагера, сърцето ми спря да бие от страх какво може да се е случило с теб. И знам, че когато Чатсуърт насочи пистолета си към теб, аз осъзнах, че без теб животът ми е безсмислен.