Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
И прекрасна.
Тя рязко се наведе, надзърна в очите му. Той долови финия аромат на люляк и касис.
— Мълчиш? Значи това желаеш, вещерю! Ето какво е най-съкровеното ти желание! Не го знаеше или не можеш да се решиш? Потърси вътре в себе си, поразрови се дълбоко и здравата, защото, кълна се в Силата, няма да ти падне друг шанс!
А той изведнъж осъзна истината. Той знаеше. Знаеше каква е била тя някога. Какво помни тя, какво не може да забрави и с какво живее. Каква е била в действителност, преди да стане магьосница.
Защото го гледаха студените, пронизващи, зли и мъдри очи на гърбушка.
Той се ужаси. Не, не от осъзнаването на истината. Ужаси се от това, че тя чете мислите му и знае, че е отгатнал истината. И никога няма да му прости това. Той потисна вътре в себе си тази мисъл, уби я, изхвърли я от паметта си завинаги, безследно, изпитвайки при това огромно облекчение. Усещаше, че…
Таванът се продъни. Джинът, омотан в мрежите на вече гаснещите лъчи, се стовари право върху тях с ръмжене, изпълнено с ликуване и жажда за смърт. Йенефер се хвърли срещу него, от ръцете й бликаше светлина. Твърде немощна светлина.
Джинът раззина паст и протегна към нея лапите си. А вещерът изведнъж разбра какво иска.
И изрече желанието си.
15
Къщата експлодира, тухлите, гредите и дъските изхвърчаха нагоре сред облак от дим и искри. От прахта изплува джинът, огромен като хамбар. С ръмжене и тържествуващ кикот геният на Въздуха д’ийни, необвързан вече с никакви задължения и с ничия воля, описа три кръга над града, ликуващо откъсна иглата от кулата на кметството и се устреми към висините, отлетя, изчезна.
— Избяга! Избяга! — възкликна свещеникът Креп. — Вещерът постигна целта си! Геният отлетя! Вече не е заплаха за никого!
— Ах! — възкликна Ердил с искрено възхищение. — Какви живописни руини!
— По дяволите! — извика Лютичето и се долепи до стената. — Къщата се разпадна! Няма начин да има оцелели! Това ви го казвам аз, Лютичето!
— Вещерът Гералт от Ривия се пожертва, за да спаси града — тържествено изрече кметът Невил. — Ние не ще забравим подвига му, ще го почетем. Ще помислим за паметник…
Лютичето отръска от ръкава си парче тръстикова постелка, а от кафтана — мокра мазилка, погледна кмета и с няколко добре подбрани думи изказа мнението си за саможертвите, почестите, паметта и всички паметници на света.
16
Гералт се огледа. От дупката на тавана бавно се стичаха капки вода. Наоколо се търкаляха боклуци и потрошени дъски. По някаква странна случайност мястото, на което лежаха с Йенефер, беше съвсем чисто. Върху тях не се беше стоварила нито една греда или тухла. Сякаш ги бранеше невидим щит. Йенефер, леко поруменяла, седна до него и подпря ръце на коленете си.
— Вещерю, жив ли си? — попита тя и се закашля.
— Жив съм. — Гералт избърса прахта от лицето си и подсвирна.
Йенефер бавно се пресегна, докосна ръката му и нежно прокара пръсти по дланта му.
— Изгорила съм те…
— Дребна работа.
— Прости ми. Знаеш ли, джинът си отиде. Окончателно и безвъзвратно.
— Съжаляваш ли?
— Не особено.
— Ами хубаво тогава. Помогни ми да стана, моля те.
— Почакай — прошепна тя. — Ами твоето желание… Чух какво си пожела. Направо останах втрещена. Всичко друго очаквах, само. — Какво те накара да постъпиш така, Гералт? Защо… Защо аз?
— Не знаеш ли?
Тя се наведе, косите й докоснаха лицето му, ухаеха на люляк и касис, и изведнъж той проумя, че вече никога няма да забрави това ухание, това леко докосване, разбра, че никога вече няма да може да сравнява тези с останалите аромати и докосвания. Йенефер го целуна и той осъзна, че никога няма да пожелае други устни, освен тези — меки, влажни и сладки от червилото. Внезапно разбра, че от този миг за него ще съществува само тя, нейната шия, нейните ръце и гърди, надничащи под черната рокля, нейната нежна хладка кожа, с която не можеше да се сравни нито една от докосваните от него до този миг. Очите й бяха толкова близо, тези най-прекрасни на света теменужени очи, които, както той се страхуваше, щяха да станат за него… всичко. Той го знаеше.
— Желанието ти — прошепна тя с долепени до ухото му устни. — Не знам дали това твое желание изобщо е осъществимо. Не знам дали в Природата има Сила, способна да изпълни такова желание. Но ако може, ти сам си се обрекъл. Обрекъл си се… на мен.
Той я прекъсна с целувка, прегръдка, ласка, докосване, милувка, милувки, а после вече с всичко, с целия себе си, с всяка своя мисъл, единствена мисъл, с всичко, с всичко. Прогониха тишината с въздишки и с шумоленето от хвърлени на пода дрехи, прогониха я много меко и без бързане, грижовно и нежно, и макар и двамата да не бяха много наясно що е грижовност и нежност, това се случи, защото и двамата много го искаха. И не бързаха за никъде — целият свят изведнъж престана да съществува, изчезна в небитието за кратък, съвсем кратък миг, който им се стори равен на вечност, понеже той си беше цяла вечност. После светът се появи отново, но сега съществуването му бе съвсем различно от преди.