Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
После безстрастно и със съответната учтивост, дължима на един човек, удостоен с дружбата на краля, той каза на д’Артанян:
— Вземете си вашите пари, господине.
Вашите пари! От тия думи затрептяха всички струни в душата на д’Артанян, струни, за съществуването на които той и не подозираше.
Той заповяда да натоварят торбите в една малка кола и се завърна дълбоко замислен в къщи. Човек, който има триста хиляди ливри, не може да не бъде с намръщено чело: по една бръчка на всеки сто хиляди ливри — това не е много.
Д’Артанян се затвори в стаята си, отказа да яде, не пусна никого при себе си; запали лампата, сложи пълния пистолет на масата и цяла нощ не спа, като търсеше средства как да направи, че тия хубави златни монети, преминали от кралския сандък в неговите сандъци, да не преминат от неговите сандъци в джобовете на някой крадец. Най-доброто средство, което можа да измисли, беше да заключи временно съкровището си с такива здрави ключалки, че никаква ръка да не може да ги счупи, толкова сложни, че никакъв обикновен ключ да не може да ги отключи.
Д’Артанян си спомни, че англичаните са майстори в механиката и охранителната индустрия; той реши да потърси още на другия ден един механик, който да му продаде желязна каса.
Не стана нужда да ходи много далече. Господин Уил Джобсън, който живееше в Пикадили, изслуша искането му, разбра желанието му и му обеща да направи такава секретна ключалка, която ще му възвърне спокойствието.
— Аз ще ви дам съвсем нов механизъм — каза той. — При първия що-годе сериозен опит върху вашата ключалка ще се надигне една невидима плочка и една малка цев, също тъй невидима, ще избълва доста тежко медно гюлле, което ще свали на земята несръчния злодей, и то с голям шум. Какво мислите за това?
— Наистина крайно остроумно! — извика д’Артанян. — Особено ми се харесва медното гюлле. Какви са условията?
— Петнадесет дни за изработването и петнадесет хиляди ливри, платими при предаването — отговори специалистът.
Д’Артанян се намръщи. Петнадесет дни бяха достатъчен срок, за да го избавят лондонските крадци от необходимостта да купува каса. А и много скъпо е да плати петнадесет хиляди ливри за това, което може да има безплатно, ако само бъде малко по-бдителен.
— Ще си помисля — рече мускетарят. — Благодаря, господине.
И той се завърна тичешката в къщи; никой не беше успял още да се допре до съкровището му.
Същият ден Атос дойде на гости на приятеля си и го намери толкова загрижен, че не можа да не изрази изненадата си.
— Как — каза Атос, — вие сте богат и не сте весел! Вие, който толкова желаехте богатството…
— Приятелю мой, удоволствията, на които не сме навикнали, ни безпокоят повече от скърбите, на които сме навикнали. Дайте ми съвет, моля ви се. Мога да ви попитам за това вас, който винаги сте имали пари: какво прави човек, когато има пари?
— Зависи.
— Какво правехте с вашите пари, за да не се превърнете нито в скъперник, нито в прахосник? Защото скъперничеството изсушава душата, а прахосничеството я удавя… нали?
— Фабриций не би казал по-точно. Но наистина моите пари не са ме притеснявали никога.
— Кажете, под лихва ли ги давахте?
— Не; вие знаете, че имам много хубава къща и че тя е главното ми богатство.
— Зная.
— Така че вие ще бъдете също тъй богат като мене, дори по-богат, ако ги употребите по същия начин.
— А криете ли доходите?
— Не.
— Какво мислите за скривалище в стената?
— Никога не съм се ползувал от скривалища.
— Тогава имате някой доверен човек, който е взел капиталите ви и ви плаща прилични проценти.
— Съвсем не.
— Боже мой, тогава какво правите?
— Харча всичко, което имам, и имам само това, което харча, мили ми д’Артанян.
— А, разбрах! Но вие сте малко принц и петнадесет-шестнадесет хиляди ливри доход ви минават между пръстите; при това имате разни задължения, трябва да приемате…
— Но, струва ми се, че вие сте също такъв големец като мене, приятелю мой, и вашите пари ще ви стигнат.
— Триста хиляди ливри! Тук две трети са излишни.
— Извинете, но ми се стори, че казахте… като че ли чух… въобразих си, че имате съдружник…
— Ах, пусто да остане! Наистина! — извика д’Артанян и се изчерви. — Имам Планше. Забравих за Планше, кълна се в живота си!… Ето че отпадна част от моите сто хиляди екю… Жалко, цифрата беше кръгла, звучеше добре в ушите… Наистина, Атос, аз съвсем не съм богат. Каква памет имате!
— Да, доста добра, слава богу!
— Добрият Планше не се е излъгал в сметките си — промърмори д’Артанян. — Каква спекулация, пусто опустяло! Е, думата си е дума.