Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— А, забравих най-добрия… другия внук на беарнеца, Луи XIV, бившия ми господар. Но надявам се, че той е скъперник: той не поиска да даде назаем един милион на брат си Чарлз! Добре! Виждам, че почвате да се сърдите. За щастие ето ни край къщата ми или по-скоро край къщата на моя приятел господин Мънк.

— Мили д’Артанян, вие не ме сърдите, а опечалявате; жестоко е наистина да видиш човек не в положението, на което той има право по заслугите си; но струва ми се, мили приятелю, че вашето име блести не по-малко от най-знаменитите имена във военното дело и в дипломацията. Кажете ми дали Люиновци, Белгардовци и Басомпиеровци са заслужили като нас богатството и почестите; вие имате право, хиляди пъти право, приятелю мой.

Д’Артанян въздъхна и поведе приятеля си в къщата на генерал Мънк.

— Позволете — каза той, — ще оставя кесията си у дома; ако в тълпата ловките лондонски крадци, които се славят дори в Париж, ми задигнат остатъка от нещастните ни екюта, не ще мога да се върна вече във Франция. Впрочем весел заминах от Франция, а още по-весел се завръщам там, защото всичките ми някогашни предубеждения към Англия възкръснаха, придружени от много други.

Атос не отговори нищо.

— И така значи, мили приятелю — каза му д’Артанян, — една минута, и ще дойда с вас. Зная, че бързате да отидете там да получите наградите си, но вярвайте ми, й аз бързам не по-малко от вас да се наслаждавам на вашата радост, макар и отдалече… Почакайте ме. Д’Артанян преминаваше вече вестибюла, когато един човек, полулакей-полувойник, който изпълняваше у Мънк длъжността портиер и пазач, спря нашия мускетар и му каза на английски:

— Извинете, милорд д’Артанян!

— Това пък какво е? Дали и генералът не ме отпраща?… Само това ми липсваше — да бъда изгонен от него!

Тия думи, казани на френски, не трогнаха ни най-малко тоя, за когото се отнасяха, защото портиерът говореше само английски, смесен с най-груб шотландски, Но те поразиха Атос, защото думите на д’Артанян сякаш започваха да се оправдават.

Англичанинът подаде едно писмо на д’Артанян и рече:

— From the general17.

— Да, така е, дава ми път — каза гасконецът. — Да чета ли писмото, Атос?

— Вие сигурно се лъжете — отговори Атос. — Или на тоя свят няма честни хора освен вие и аз.

Д’Артанян вдигна рамене и разпечата писмото, а невъзмутимият англичанин приближи до него голям фенер, при светлината на който нашият мускетар можеше да чете.

— Е, какво ви е? — попита Атос, като видя, че лицето на четеца се промени.

— Ето, четете сам!

Атос взе писмото и прочете: