Жената в бяло

Той стана, постави кафеза на масата и се спря за миг да преброи мишките в него.

— Една, две, три, четири… Ах! — извика той ужасен. — Къде, за бога, е петата — най-младата, най-бялата, най-милата от всичките — моят сладък Бенджамин?

Нито Лора, нито аз бяхме предразположени към смях. Хладнокръвният цинизъм на графа бе разкрил нова негова страна, която отврати и двете ни. Но бе невъзможно да се устои на комичното отчаяние на един толкова огромен човек от загубата на една мъничка мишка. Засмяхме се против волята си; и когато мадам Фоско стана, показвайки ни, че трябва да излезем, за да може съпругът й да претърси навеса, ние я последвахме.

Не бяхме направили и три крачки, когато живият поглед на графа откри загубената мишка под пейката, на която бяхме седели. Той я измести, взе животинчето в ръка и после изведнъж спря, както беше застанал на колене, и започна да се взира внимателно точно под пейката.

Когато отново се изправи на крака, ръката му трепереше толкова силно, че едва можа да върне мишката в кафеза, а лицето му придоби лек сивожълтеникав оттенък.

— Пърсивъл! — прошепна той. — Пърсивъл, елате тук!

През последните десет минути сър Пърсивъл не обръщаше внимание на никого от нас. Изцяло бе погълнат от писането на цифри по пясъка, които после изтриваше с върха на бастуна си.

— Какво има сега? — запита той, влизайки нехайно под навеса.

— Нищо ли не виждате там? — попита го графът, като го хвана нервно за яката с едната си ръка, а с другата посочи мястото, недалеч от което бе намерил мишката.