Вихърът на Жътваря

— Умират до един в бърлогата на злите.

— Ни най-малко. Като последствие възниква необходимостта от нова кръв. Всички те до един са осиновени от злите, които са зли само в относителен смисъл, защото са болни, окаяни, гладни и не особено умни. Все едно, следва велико възраждане в културата на бърлогата, което произвежда най-великолепното изкуство и съкровища, които е виждал светът.

— И какво става после? — попита Серен.

— Нищо. Продължава си така, докато не идва новият герой, но това е друга приказка за друг път. Толкова говорих, че прегракнах.

— Сред жените на Тайст Едур — каза Феар Сенгар — се разказва приказката, че Бащата Сянка, Скабандари Кървавото око, избрал по своя воля да умре, да освободи душата си, като тръгне надолу по Сивия път, пътуване в търсене на освобождение, защото такава била вината му от стореното на равнините на Кечра.

— Виж, това е удобна версия.

— Ето, че този път на теб ти липсва проницателност, Удинаас. Това алтернативно тълкуване само по себе си е алегорично, защото всъщност то представя нашето чувство за вина. Заради престъплението на Скабандари. Ние не можем да върнем деянията на Бащата Сянка. Нито сме в положението дори да ги отречем. Той е предвождал, едурите са го следвали. Могли ли сме да му се опълчим? Вероятно. Но едва ли. И тъй, оставени сме с чувство за вина, която не може да бъде изкупена, освен в алегоричен смисъл. Ето защо се вкопчваме в легенди за изкупление.

Серен Педак стана и отиде да остави прибрания в ножницата меч до торбата с провизии.

— И все пак тази приказка се е пазела само сред жените от вашето племе, Феар. Да оставим за момента любопитния факт, че ти знаеш за нея, но защо обещанието за изкупление е присъщо само за жените?

— Воините следват друг път — отвърна Феар. — Това, че знам историята — и истината за Скабандари — го дължа на майка ми, която отхвърли традицията да се държи в тайна. Урут не бяга от знанието и не искаше синовете й също да бягат…

— Как тогава обясняваш Рулад? — попита Удинаас.

— Не го подмамвай — каза Серен Педак на роба. — Рулад е прокълнат. От меча в ръката му, от бога, направил този меч.

— Рулад беше млад — рече Феар, забил поглед в пода. — Имаше да се учи още на много неща. Стремеше се да стане велик воин, героичен воин. Чувстваше се ограничен в сянката на тримата си по-големи братя и това го направи припрян.

— Аз мисля, че богът го избра… пред Ханан Мосаг — заяви Удинаас. — Рулад нямаше избор.

Феар го изгледа, после кимна.

— Ако това е убеждението ти, значи си много по-щедър спрямо Рулад, отколкото който и да е Тайст Едур. Удинаас, ти непрекъснато ме объркваш.

Удинаас затвори очи и отпусна гръб на грубата стена.

— Той ми говореше, Феар, защото аз слушах. Нещо, което вие, останалите, така и не направихте — което не е толкова изненадващо, след като прехваленият ред на семейството ви току-що беше разбит. Скъпоценната ви йерархия беше объркана. Шокиращо. Ужасно. Тъй че след като той не можеше да ви говори, вие на свой ред не бяхте склонни да го слушате. Той мълчеше, а вие бяхте глухи за това мълчание. Като си помисля за това… не съжалявам, че не съм имал семейство.