Ангел с часовников механизъм

— … е успял да го направи? — Хенри поклати глава. — Не. Тези същества са програмирани да извършват конкретни действия, като музикални кутии. Но не са одушевени. Нямат собствен интелект или воля. В тях няма нищо демонично.

Шарлот въздъхна облекчено.

— Трябва да намерим Де Куинси, преди да изпълни своя пъклен план. Съществата са достатъчно трудни за убиване и сега. Само Ангелът знае колко са създадени и как ще могат да бъдат убити, ако имат лукавството на демон.

— Армия, създадена нито от Рая, нито от Ада — тихо каза Теса.

— Точно така — каза Хенри, — трябва да намерим и спрем Де Куинси. Междувременно, Теса, ще трябва да стоиш в Института. Не че искаме да те държим като затворник, но ще е по-безопасно, ако стоиш тук.

— Но за колко дълго… — започна Теса и се спря. Изражението на Софи се промени. Тя се бе вторачила в нещо зад рамото на Теса, а лешниковите й очи внезапно се разшириха.

Причина за това бе Уил. Той бе застанал на прага. На бялата му риза имаше кърваво петно. Лицето му бе безизразно, почти като маска, а очите му се бяха спрели върху Теса. Когато погледите им се срещнаха, тя усети как гърлото й се стегна.

— Той иска да говори с теб — каза Уил.

За момент настъпи тишина и всички в гостната погледнаха към него. Имаше нещо заплашително в очите му, в напрежението, таящо се в неподвижното му тяло. Прилича на бомба, помисли си Теса, която всеки миг ще избухне. Софи нервно оправяше яката си.

— Уил — каза накрая Шарлот, — Джем ли имаш предвид? Той добре ли е?

— В съзнание е и може да говори — отвърна Уил. Погледът му се плъзна към Софи, която сведе очи, за да скрие изражението си. — Сега иска да говори с Теса.

— Но… — Теса погледна към Шарлот, която изглеждаше разтревожена, — той добре ли е?

Изражението на Уил не се промени.

— Той иска да говори с теб — натърти той на всяка дума. — И сега ти ще станеш, ще ме последваш и ще говориш с него. Ясно?

— Уил — намеси се Шарлот, но Теса вече се бе изправила и оправяше полите си. Шарлот я погледна разтревожено, но не каза нищо повече.

Уил мълчеше, докато вървяха по коридора. Освен с кръв, ризата му беше опръскана и с черно машинно масло, с което бе изцапана и бузата му. Косата му бе разрошена, а челюстите стиснати. Теса се зачуди дали изобщо бе спал от сутринта, в която го бе оставила на тавана. Искаше да го пита, ала всичко в него — стойката, мълчанието му, изпънатите му рамене — подсказваше, че не е в настроение за приказки.

Той отвори вратата на стаята на Джем и я пусна да мине пред него. Светлината в стаята идваше от прозореца и от магическата светлина на нощната му масичка. Джем лежеше полузавит във високото си легло. Бе блед като бялата си риза, а клепачите му бяха посинели. Подпрян на леглото стоеше нефритеният му бастун. По някакъв начин бе поправен и блестеше като нов.

Джем обърна лице по посока на вратата, без да отваря очи.

— Уил?

Тогава Уил направи нещо, което изуми Теса. Той се насили да се усмихне и рече с почти весел глас: