О, Боже, тази любов бе като цвете и пламък,
животът бе като наричането на име,
смъртта не бе по-страшна от желанието…
а не бяха ли тези неща едно и също?
Алджернон Чарлз Суинбърн, „Laus Veneris“
— Госпожице Теса — гласът бе на Софи. Теса се извърна и видя силуета й на входа. В ръката й се полюляваше фенер. — Добре ли сте?
Теса се почувства жалка, че се зарадва да види Софи. Беше толкова самотна.
— Не съм ранена. Хенри обаче тръгна след създанията, а Шарлот…
— Ще се справят — Софи хвана Теса за лакътя — хайде, влезте, госпожице. Кървите.
— Така ли? — Теса изненадано докосна с пръсти челото си. Когато ги отдръпна, по тях имаше кръв. — Сигурно съм си ударила главата, когато паднах по стълбите. Дори не съм усетила.
— От шока е — каза спокойно Софи и Теса се запита колко ли пъти е правила това, превързвала е рани, миела е кръв. — Хайде, елате, ще поставя компрес на главата ви.
Теса кимна. Хвърли последен поглед към разрухата из двора, сетне се остави Софи да я въведе в Института. Следващите минути й се сториха като сън. След като Софи я заведе в гостната и я настани в едно кресло, тя излезе за малко и после се върна с Агата, която й подаде чаша с нещо топло.
Теса позна какво е по миризмата — бренди с вода. Сети се за Нат и се поколеба, но след няколко глътки нещата около нея се проясниха. Шарлот и Хенри се върнаха, оставиха оръжията на масата и извикаха Уил. Той не отговори, но затова пък дойде Томас, който дотича от коридора, запъхтян и с окървавено палто, за да им каже, че Уил е с Джем, и той ще се оправи.
— Съществата са го наранили и е изгубил кръв — каза Томас, като прокара ръка през рошавата си кафява коса. Докато говореше, погледна към Софи, — но Уил му направи иратце…
— А лекарството? — попита бързо Софи. — Взе ли си лекарството?
Томас кимна и Софи леко се отпусна. Погледът на Шарлот също омекна.
— Благодаря ти, Томас — каза тя, — може би ще провериш дали той се нуждае от нещо друго?
Томас кимна и излезе в коридора, като преди това погледна още веднъж Софи, но тя не забеляза. Шарлот седна на дивана пред Теса.
— Теса, можеш ли да ни кажеш какво се случи?
Теса потръпна. Пръстите й бяха студени, въпреки горещата чаша, която стискаше.
— Хванахте ли тези, които избягаха? Металните чудовища?
Шарлот поклати мрачно глава.
— Преследвахме ги по улиците, но на моста „Хънгърфорд“ изведнъж изчезнаха. Според Хенри е намесена някаква магия.
— Или таен тунел — добави Хенри.
Той погледна към Теса. Дружелюбното му лице бе изцапано с кръв и масло, а яркият му жакет висеше разкъсан. Приличаше на ученик, попаднал в някаква свада.
— Те от тунел ли изскочиха, госпожице Грей? — попита той.
— Не — отвърна Теса почти шепнешком. За да прочисти гърлото си тя отпи още малко от питието, което Агата й бе подала, сетне остави чашата и разказа всичко — за моста, за кочияша, за преследването, думите, които създанието бе произнесло, начинът, по който бяха нахлули в двора на Института. Шарлот слушаше с пребледняло лице. Дори Хенри изглеждаше притеснен. Софи, която бе седнала на един стол, следеше историята с напрежение на ученичка.
— Казаха, че с това обявяват война — завърши Теса, — че идват да ни отмъстят… да ви отмъстят, предполагам, заради това, което се случи с Де Куинси.
