Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Но огънят не му отговори.
Понеделник
12 февруари 1979 г.
14
Табриз Едно: 7,12 сутринта.
Чарли Петикин спеше дълбоко. Завит с тънко одеяло, със завързани ръце, той лежеше върху дюшек, хвърлен направо на пода. Разсъмваше се и беше страхотно студено. Не му дадоха газова печка и го заключиха в онази част от бунгалото на Ерики Йоконен, която се използваше за склад. По стъклото на малкото прозорче се беше образувала тънка корица лед, от външната страна имаше решетка, отрупана със сняг.
Той отвори очи и стреснато се изправи. В първия момент не можа да се ориентира, после паметта му се избистри. Облегна се на стената, усещайки болки в цялото си тяло.
— Проклета история! — промърмори той и се опита да разкърши рамене. После тромаво повдигна вързаните си ръце и се помъчи да разтърка лицето си, усещайки мръсотията по него. Наболата му брада сивееше. Мразеше да е необръснат.
„Днес е понеделник. Дойдох тук в събота на залез-слънце, а вчера ме заловиха. Мръсници!“
В събота вечерта около бунгалото се чуваха обезпокоителни шумове, за момент той беше абсолютно сигурен, че долавя приглушени гласове. Угаси осветлението, дръпна резето и внимателно надникна от прага със сигналния пистолет в ръка.
Очите му внимателно огледаха мрака. Стори му се, че на тридесетина метра долавя някакво движение, друго — малко по-нататък.
— Кой е там? — извика той и гласът му прокънтя странно в тъмната нощ. — Какво искате?
Не получи отговор. Миг по-късно долови ново движение. Къде? На тридесетина метра, беше му трудно да определи разстоянието в мрака. Ето, още веднъж. Човек ли е това, или животно? Какво е… ето там, под големия бор!
— Хей ти, там под дървото! Какво искаш?
Отново не получи отговор; беше му трудно да определи дали е човек, или не. Ядосан и малко уплашен, той се прицели и дръпна спусъка. Трясъкът проехтя като гръмотевица, ехото се блъсна в околните планини. Яркочервената звезда на ракетата се насочи към дървото, рикошира сред водопад от искри и засъска в снега. Той зачака.
Нищо не се промени. До слуха му продължаваха да долитат обичайните горски шумове, покривът на хангара проскърцваше под напорите на вятъра, който поклащаше върховете на дърветата и отронваше снега от клоните. Петикин ядосано потропа с измръзналите си крака, зареди отново пистолета, после затвори вратата и включи осветлението.
— Остаряваш и се превръщаш в истерична жена! — изруга се той, после тръсна глава и добави: — Глупости! Мразя тишината, мразя да бъда сам, мразя снега и студа, мразя страха, който ме обзе сутринта в Калег Морги! Но ако не беше младият Рос, онова копеле от САВАК сто на сто щеше дами види сметката!
Провери дали вратата е добре затворена, после дръпна пердетата на прозорците и си наля голяма чаша водка, добави и малко замразен портокалов сок, който откри във фризера. Настани се пред огъня и се опита да направи равносметка, на положението. За закуска имаше яйца и беше въоръжен. Газовата камина работеше добре, не след дълго вътрешността на бунгалото приятно се затопли и той се почувствува по-добре. Преди да си легне, провери още веднъж ключалките. Остана доволен, свали пилотските си боти и седна на леглото. Скоро заспа.
На сутринта нямаше и следа от нощните му страхове. След закуската от пържени яйца и препечен хляб Чарли оправи бунгалото, облече измачканите си пилотски дрехи, отвори вратата и… навряха под носа му един автомат, шестима бунтовници го изтикаха обратно в стаята и разпитът започна, за да продължи с часове.
— Не съм шпионин, не съм американец — отвръщаше на въпросите им той. — Англичанин съм.
— Лъжец! В документите ти пише, че си от Южна Африка! Или и те са фалшиви, а? — Водачът на групата, представил се като Фьодор Ракоци, беше висок, здрав мъж, по-висок и по-възрастен от останалите, със студени кафяви очи. Говореше английски със силен акцент. Въпросите, влудяващо еднообразни, продължаваха да се сипят. — Откъде идваш, как се казваш, кой е началникът ти в ЦРУ, кой е свръзката ти тук, къде е Ерики Йоконен?
— Не зная. Петдесет пъти ви повторих, че не зная! Когато кацнах снощи на залез-слънце, тук нямаше никого. Изпратиха ме да го прибера заедно със съпругата му. Викат ги в Техеран по работа.
— Лъжец! Те избягаха още преди две нощи! Защо ще бягат, ако са знаели, че идваш да ги прибереш?