Фуриите на Калдерон

Глава ХXIV

Исана чу нечий женски глас да казва: „Събуди се. Събуди се”, после някой я зашлеви, силно и рязко. Тя простена стреснато и вдигна ръка пред лицето си. „Събуди се. Събуди се”, чу тя отново и шамарите заваляха през равни, добре премерени интервали и не спряха, докато Исана не се сви на кълбо и не се претърколи на другата страна. Събра сили, надигна се на четири крака и вдигна глава.

Почувства горещината. Кожата ѝ беше плувнала в пот, а дрехите ѝ бяха залепнали за нея. В очите ѝ блестеше ярка светлина. Отне ѝ известно време, преди да осъзнае, че се намираше върху прашен под, а навсякъде около нея горят огньове. Пламъците се издигаха в кръг, може би двайсет крачки в диаметър, от тлееща, димяща жар. Гърлото ѝ беше пресъхнало от жажда, задави се от задушливия дим, започна да кашля и насмалко да повърне.

Накрая запуши с трепереща ръка уста и успя да си поеме въздух, въпреки прахоляка и пушека. Нечии ръце ѝ помогнаха да се надигне, с припряни, уверени движения.

– Благодаря – изграчи Исана и вдигна поглед.

Пред нея стоеше жената, която се беше опитала да удави Тави в Бързата река. Беше тъмнокоса и тъмноока, със съблазнителни форми – мечтата на всеки мъж. Беше красива, въпреки висящата ѝ на мокри от потта кичури коса и мръсотията по лицето ѝ. През лицето ѝ, точно през очите, минаваха няколко ивици от розова, лъскава като на новородено кожа. Устните ѝ се извиха в бегла усмивка.

Исана ахна от изненада и запълзя назад, далече от жената, като не спираше да се оглежда – огньове, нисък таван, гладки, овални каменни стени, веднага след огнения кръг. Видя врата и понечи да стане и хукне към нея, но откри, че краката ѝ не я слушаха. Залитна и се строполи тежко на земята, достатъчно близо до жаравата, за да почувства болезнено горещината по кожата си. Отблъсна се с ръце назад, далече от пламъците.

И жената ѝ помогна, като я издърпа по пода, на безопасно разстояние.

– У, лоша работа – каза тя. – Ако не внимаваш, ще се изгориш.

Остави Исана на пода и приседна срещу нея. Килна глава на една страна и се загледа в лицето ѝ.

– Казвам се Одиана – каза тя. – Сега двете с теб сме затворнички.

– Затворнички – повтори пресипнало Исана и отново се разтърси от силна кашлица. – Затворнички, къде? И какво е станало с краката ми?

– Кордхолт, мисля, го нарекоха. Изпитваш странични ефекти от лечението. Когато Корд те откри на брега, главата ти беше разбита. Накараха ме да те излекувам.

– Теб? Но ти се опитваше да нараниш Тави.

– А, хубавото момче ли? – каза Одиана. – Аз не се опитвах да го нараня. Опитвах се да го убия. Има разлика. – Тя се намести на пода и добави: – Нищо лично.

– Тави – разкашля се отново Исана. – Той добре ли е?

– Аз откъде да знам? – попита Одиана раздразнено. – Издра ми очите, жено. Първото, което видях, след като прогледнах отново, беше този грозен изверг.

– Значи, ти не си… – Исана поклати глава. – Корд е отвлякъл и теб?

– Намери ме, след като се оттече водата – кимна Одиана. – Тъкмо си бях оправила очите. – Тя се усмихна. – Аз не го мога това с ноктите. Трябва да ми покажеш как става.

Исана изгледа жената и не отговори.

– Трябва да се измъкнем оттук – каза тя.

– Съгласна съм. – Одиана погледна към вратата. – Но засега това ми изглежда почти невъзможно. Този Корд, търговец на роби е, нали?

– Да.

– И аз така си помислих – каза тъмнокосата и очите ѝ проб­леснаха.

Изведнъж жаждата стана нетърпима.

– Ручей, нуждая се от вода – прошепна Исана.