Фуриите на Калдерон

Амара кимна, надигна се от земята и седна. От усилието ѝ прималя и тя се олюля.

Бърнард протегна ръка и я хвана да не падне. Ръката му беше приятно топла върху рамото ѝ.

– Не бързай. Трябва да си починеш. Такъв потоп те изцежда до смърт.

– Не мога – каза Амара. – Трябва да тръгвам. Да намеря Тави или поне да предупредя графа.

– Тази вечер няма да ходиш никъде – каза Бърнард и кимна към входа на пещерата, откъдето се чуваше приглушеният вой на вятъра. – Бурята ни удари и се оказа по-силна, отколкото предполагах. Навън няма никой.

Тя го погледна и свъси вежди.

– Лягай и почивай. Ще е глупаво да се изморяваш още повече.

– Ами ти?

– Аз съм добре – сви рамене Бърнард. – Ти почивай. Щом стихне бурята, тръгваме.

Амара спря да се съпротивлява на топлия натиск на ръката му и я остави да я свали отново на земята. Въздъхна от облекчение. Пръстите му стиснаха леко рамото ѝ и тя почувства силата им през кожата си. Потрепери и почувства смесица от чувството на сигурност, което ѝ даваше тя, и острия пристъп на някакво първично и чисто физическо усещане, което се загнез­ди в стомаха ѝ. Сърцето ѝ заби силно и дишането ѝ се учести.

– Трепериш – каза той.

Не отмести ръката си.

– Студено ми е – преглътна тежко Амара.

В този момент забеляза голите си, опънати край огъня, изложени на показ крака, и веднага ги сви и придърпа към ризата (неговата риза), с която беше завита.

Той се примъкна към нея и свали ръка от рамото ѝ. Легна зад нея и раменете ѝ се опряха в гърдите му.

– Облегни се на мен – каза ѝ тихо. – Само докато се стоп­лиш.

Тя се отпусна на него и почувства силата и топлината на тялото му. Изпита неистовото желание да се обърне на другата страна и да зарови лице в рамото му, да усети допира на кожата му до своята, да се наслади на близостта и топлината му. Мисълта за това я накара отново да потрепери. Тя прокара нервно език по устните си.

– Добре ли си? – попита Бърнард.

– Аз… – преглътна Амара. – Още ми е студено.

Ръката му се вдигна и я обгърна, силна, но внимателна, и я притисна малко по-силно към него.

– Така по-добре ли е?

– По-добре – прошепна тя. Извърна се назад, за да погледне лицето му. Устата ѝ беше почти до неговата. – Благодаря ти. Че ме спаси.

Тя не разбра какво щеше да каже той, защото думите така и не напуснаха устните му. Очите му се спряха върху нейните, после се спуснаха към устните ѝ.

– Трябва да поспиш – каза накрая той, след мъчително дълго мълчание.

Без да откъсва очи от неговите, Амара поклати глава. Приб­лижи се към него и устните ѝ докоснаха неговите – бяха сухи, леко напукани и топли. Тя долови мириса на тялото му – кожа и свеж бриз. Амара притисна устни към устата му и той отвърна на целувката ѝ, бавно и внимателно, но тя долови едва загатната страст в начина, по който устните му жадно се притиснаха в нейните. Сърцето ѝ заби лудо.

Той сложи край на целувката. Очите му бяха затворени, когато отлепи устни. Амара го видя да преглъща тежко и усети ръката му да се стяга за момент около нея. После той отвори очи и повтори: