Кървава роза [bg]

24

Конър спря пред вратата и извади от джоба си шперц. Итън поклати глава.

— Лоуган трябваше да остави отключено.

Конър сви рамене и натисна бравата. Вратата се отвори.

— Това е добър знак, нали?

— Това е знак, че Лоуган поне се преструва, че е на наша страна — отвърна Итън. — Да не му отдаваме прекалено голямо значение.

— Съгласен. — Извадил мечовете си, Конър пристъпи бавно в кухнята.

Ние го последвахме в подобната на пещера стая. Въпреки мрака успях да различа тенджерите и тиганите, висящи от тавана, дългата маса, която се простираше от единия до другия край на помещението, както и огромната тухлена пещ, която заемаше почти цялата насрещна стена.

— Тук можеш да приготвиш достатъчно храна за цял Вейл — подхвърли Адна. — Колко често дава тържества чичо ти? Веднъж седмично?

— Никога — отвърна Шей. — Поне нито едно, което аз да съм видял.

— Някой изобщо използва ли тази кухня? — попита Конър.

— Веднъж слязох да хапна нещо. Хладилникът винаги е пълен. — Шей посочи хладилното помещение, което се намираше до също толкова голям килер.

— Някога намирал ли си тела вътре? — промърмори Итън.

Шей не отговори, но по тялото му пробяга тръпка. Сигурна бях, че това дори не му беше минавало през ум, преди да научи истината за чичо си. Зачудих се дали и него връщането в имението „Роуан“ плашеше толкова, колкото и мен. Всъщност, като се замислех, бях почти убедена, че за него трябва да бе много по-страшно. Та нали бе живял в това място, наричал го бе свой дом, без да подозира за измъчените пленници, затворени в картините по стените. Беше се смял на статуите на инкубите, само за да открие по-късно, че те могат да оживяват. Сигурно имаше чувството, че земята сякаш се изплъзва изпод краката му.

Изтичах до него и го близнах по ръката, надявайки се да му дам мъничко утеха. Той сведе поглед и ми се усмихна.