Сърца за изгаряне [bg]

Разказах му всичко.

И Уили слушаше.

На няколко пъти го забелязвах как поглежда през вратата на спалнята ми към рисунките на Стела или към прашната купчина обяви на масичката до кухнята. Когато най-накрая приключих с разказите си, той ми зададе един простичък въпрос:

— Обичаш ли я?

На който отговорих:

— Не знам. И обясних:

— Тя ме привлича. Не мисля, че е минал дори един ден, дори един час, в който да не съм мислил за нея. Така е още откакто бях малък. Когато съм с нея, дори да е за кратко, се чувствам цял, чувствам се завършен.

Щом изрекох това на глас, в съзнанието ми нахлуха мисли за Герди. Вината направо ме смаза.

Нямам нищо против да съм „другото момиче“.

Възможно ли е човек да обича две момичета едновременно? Започвам да си мисля, че е възможно. Не една и съща любов — различни видове любов, всяка от които запълва различна празнота в теб.

Обичах ли Стела? Да. Може би нямах смелостта да си го призная на глас, но определено я обичах.

Обичах ли Герди? Исках, но не я обичах. Поне не отначало. Сега може би да, но не и в началото. И когато го признах пред самия себе си, ме заболя още по-силно.

Може би това беше разликата (ако изобщо имаше разлика).

Не можех да не обичам Стела, дори да опитвах.

Като знаех, че ще я видя скоро, успях някак си да избутам седмицата. Преживях детоксикацията и липсата на алкохол. Поне този път.

— Почти шест часът е — каза най-накрая Уили. — Трябва да тръгваш.

Навън вечерното небе бе покрито с мрачни буреносни облаци. По любимия прозорец на Леля Джо удряха едри капки дъжд.

Кимнах и се запътих към вратата.

— Вземи си чадър — предложи Уили.

— Нямам! — извиках от коридора.

Някакъв дъжд нямаше да ме забави.

Ако не беше дъждът, сигурно щях да забележа партньорката на Фаустино Брайър, детектив Фогел, която излезе иззад ъгъла на сградата и ме последва до гробището.

Спрях на гробовете на родителите си под падащите листа на огромния клен. Дъждът вече плющеше с всичка сила. Въпреки че валеше сравнително отскоро, земята беше подгизнала. Под внушителното дърво вече имаше три гроба. Тревата около гроба на Леля Джо вече бе израснала и се сливаше с останалите. Вазите бяха пълни с вода и осеяни с ръждиви петна. На гробовете на майка ми и баща ми нямаше цветя. Не бях идвал от месеци, всъщност от погребенията на Герди, Крендал и останалите от закусвалнята. Просто не бях в състояние.