Сърца за изгаряне [bg]

— Къде е тя?

Оливър въздъхна:

— Предупредих те още докато беше дете. Казах ти какво ще се случи, а ти не ме послуша. Вместо това се вманиачаваш, преследваш… лепиш плакати из града, за Бога! Дори и сега чувам как малкото ти сърчице хлопа като побесняло. Кога ще осъзнаеш, че си много под нивото ѝ, и ще продължиш напред?

— Заведете ме при нея.

— Не можеш да я докосваш — продължи Оливър. — Виждал си до какво води докосването ѝ. Не можеш да я прегърнеш. Никога. И това е само най-малката от всички прегради, които ви делят. Исках да видиш какво прави тя. Имаше нужда да го видиш.

— Заведете ме при нея — повторих.

— Тя трябва да го прави, между другото. Желанието се натрупва, този порив, този глад, празнотата, копнееща да бъде запълнена. Може да го задържи за известно време, но я човърка отвътре. Каза, че гладът започва като лек шепот от ъгъла на стаята и в края вече е писък, толкова силен, че престава да чува всичко останало. Това е болест, пристрастяване както на физическо, така и на ментално ниво. — Тя се извърна към мен и се усмихна: — Ти знаеш много за пристрастяването, нали? Чувам, че си почнал да си попийваш. Толкова прекрасни новини. Със сигурност така ще ускориш пътя си към канавката.

— Пиех само…

— … за да се справиш с мъката, да заглушиш болката, да избягаш. — Тя махна с ръка. — Чувала съм всичко това неведнъж. Често казано, изобщо не ме интересува защо го правиш. Единствено се надявам нещата да ескалират. Може би ще се прехвърлиш на хапчета, на хероин, на амфетамини, на крек… няма значение, стига да се разкараш от пътя ми колкото се може по-скоро. Чувам, че вече можеш и да си го позволиш. — Усмивката слезе от лицето ѝ. Тя се наведе по-близо: — И за секунда не си помисляй, че жълтите стотинки, които дрънчат в джобчето ти, по някакъв начин ще те издигнат до нейното ниво. Изисканите дрехи не могат да променят факта кой си в действителност. Само замаскират вонята, която се процежда от теб. Като брезент, опънат върху купчина отпадъци, оставени на слънце. — Тя сложи ръка в скута си. — Преди всички тези години, когато те срещнах за пръв път, в очите ти гореше такъв огън! Онази решителна простотия тип „нищо не може да ме спре“, която всяко дете притежава. Винаги е приятно да видиш как въпросният огън постепенно угасва заради всички онези изпитания, които животът ти сервира. И при теб ще угасне, бъди сигурен. Скоро ще разбереш, че дори да плиснеш някоя-друга чаша запалителна течност върху пламъците, никога няма да върнеш жизнерадостните си младини. Единственият въпрос е колко време ти остава, преди огънят да загасне напълно. Колко ще мине, преди да се превърнеш в поредната безмозъчна отрепка, която се скита по улиците без нищичко, освен картонена табелка в ръката и смрадта на пиячка в дъха?

Ръката ми се сви в юмрук. Сигурен бях, че лицето ми е почервеняло.

— Заведете. Ме. При. Нея.

Мъжът отпред хвърли бърз поглед към мен в огледалото.

— Не — отсече госпожа Оливър. — Това приключва днес.

— Държите я там, в онази къща, против волята ѝ. Насилвате я да прави всички тези неща, да наранява хора.