Виждам те [bg]

– Всички приличат на дванадесетгодишни – казва Саймън, – тиражът е само осем хиляди и мога да си върша работата със завързани очи. – Отварям уста, за да го попитам за Кейти, но той не разчита правилно намеренията ми и ме прекъсва. – Но както ти каза вчера, това си е работа и часовете ще са по-добри, отколкото в "Телеграф". Няма да работя през уикендите, нито пък ще оставам до късно, за да покривам новинарското бюро. Ще имам достатъчно време, за да пиша книгата си.

– Това са фантастични новини. Знаех си, че нещо ще изникне. – За известно време се храним в мълчание. – Къде е Кейти? – питам, все едно току-що съм се сетила за нея.

– Мисля, че е в стаята си. – Саймън ме поглежда. – Какво има?

В този момент решавам, че няма да му кажа.

Искам да го оставя да се фокусира върху утрешното си интервю, без да се тревожи, че трябва да остане у дома и да се грижи за мен, без да се тревожи, че Кейти излиза с потенциален преследвач. Игнорирам настоятелния глас в главата си, онзи, който ми казва, че не искам да му споделям за случилото се, защото дори не съм сигурна, че съм права.

Чувам стъпки по стълбите, не мога да сгреша звука, който издават обувките на Кейти. Запътила се е към кухнята. Влиза с поглед, забит в телефона си.

– Здрасти, мамо. Прибрала си се рано.

Поглеждам първо нея, а после и Саймън, приличам на заек, застанал на пътя на прииждаща кола, който се чуди накъде да побегне. Кейти премества чайника и се мръщи на телефона си.

– Всичко наред ли е, мила?

Саймън ме поглежда с любопитство, но не казва нищо. Ако е успял да долови притеснението в гласа ми, определено го е приписал на случващото се с мен в момента. На стреса, благодарение на който Греъм ме пусна в болнични.

– Айзък трябваше да намине, но ми писа съобщение, че нещо е изскочило – отговаря Кейти. Изглежда по-скоро изненадана, отколкото раздразнена, това е така, защото не е свикнала да я предават. Мразя се, че аз съм причината това да ѝ се случи сега.

Предполагам, че полицаите веднага са взели телефона на Айзък. Представям си разговора им в полицейската кола или в ареста.

Трябва да изпратя съобщение на приятелката си.

Едно съобщение. После ни даваш телефона.

Може би съвсем не е било така. Може би всички са се разбирали чудесно: Айзък е омаял полицайката и се е държал дружески с колегата ѝ.

Наистина трябва да пиша на приятелката си за случилото се – ще се тревожи за мен. Видяхте майка ѝ, хич не е стабилна...

– Сподели ли ти какво е изникнало? – питам Кейти.

– Не. Вероятно нещо с представлението. Винаги работи – предполагам, че така и трябва, когато си свободен агент. Надявам се всичко да е наред – започваме след седем часа! – Взима си юфка за горе, а аз оставям вилицата на ръба на купичката си. Тази нощ е откриването. Как можах да забравя? Ами ако Айзък още е в полицията по това време?