Плажът „Омаха“
- Автор: Хорн Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Плажът „Омаха“». Краткое содержание книги:
Изчезнал е Мартин Грийн от Комисията по разузнаване към Американския сенат. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност. Още повече, че председател на тази комисия е сенаторът Уорън Йънг — надеждата на управляващата партия да се задържи в Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали.
Скоро Филип Баркли открива, че почти всеки, когото търси във връзка с Мартин, умира или изчезва. Неговото разследване го отвежда в Ню Йорк, в Аризона и Флорида. И назад във времето към едно съмнително самоубийство, станало преди половин век. Някакъв тайнствен кукловод прави всичко възможно, за да попречи на Баркли и неговата партньорка от ФБР да открият истината… дори това да означава поредно убийство.
Един оригинален трилър с толкова изненадващи обрати и остри завои, с колкото е осеян и пътят към Белия дом.
— Добре ме разбра.
Станахме и тръгнахме надолу към автобусната спирка. На минаване покрай паметниците гледах годините на раждане и смърт и внезапно си спомних, че до рождения ден на дъщеря ми остават само три дни. С Констанс имахме уговорка — тя да посещава гробището сутрин, а аз следобед. Веднъж, без сам да зная защо, отидох по-рано и я гледах отдалеч как плеви гроба и се занимава с цветята. После седна на пейката и заплака. Исках да отида при нея, да й кажа, че вината не е моя, че вече не бива да ме мрази. Видях как, преди да си тръгне, тя сложи до гроба листче и го затисна с камък. На листчето пишеше: „Мама те обича.“
— Филип.
— Какво?
— След като сделката ти се провали, какво ще правиш в Орегон?
— Честно казано, не знам.
Максорли ми намигна.
— Е, чувал съм, че от търговията падали добри пари.
— Мисля, че я открихме — каза Копелман. — На четиринайсети ноември 1944 година в Аушвиц е регистрирана затворничка на име Соня Денеш.
— Трябва да е тя — каза Максорли.
— Какво се знае за нея? — попитах аз.
— Била е регистрирана, което означава, че не е пратена в газовите камери при подбора след пристигането, но това и сами го знаете. След обработката получила номер, татуиран на лявата й ръка.
— Да, имаше татуировка. Нещо друго?
— В общи линии това е. Разговаряхме с няколко от най-добрите ни специалисти по унгарския епизод, но никой не си спомня за нея.
— Четиринайсети ноември — повтори Максорли. — Соня сигурно е била от онези, които вървели към границата, докато Валенберг обикалял пътищата.
Копелман кимна.
— Времето съвпада, значи е напълно възможно, но не виждам с какво ви помага това.
Настана мълчание. Чаках да кажат нещо — намек, забележка, каквото и да било, само и само да ни насочи по нова следа. Вече толкова пъти разследването бе стигало до задънена улица… Погледнах Максорли. Със застинало съсредоточено лице той пишеше усърдно в бележника си. Не се втурваше напред, не прибързваше с изводите. Това може да провали всичко. Стъпка по стъпка. Така бе слязъл на плажа „Омаха“, така бе продължил цял живот. Когато приключи с писането, Максорли вдигна очи към Копелман.
— Вероятно ще потърсим и други познати на Мартин от музея. Може пред някого да е споменал за Соня.
— Опитайте, но ми се струва, че ако около нея имаше нещо по-особено, нашите хора щяха да го знаят.
— Колко сътрудници имате? — попита Максорли.
— Над двеста редовни и неколкостотин доброволни.
— Е, може да дойдем пак — каза Максорли. — Благодарим за помощта.
За вечеря си избрахме един тих ресторант в Бетесда на няколко пресечки от мотела, където бяхме отседнали.
— Какво си мислиш? — попита Максорли, докато мажеше филийка с масло. — Откакто поръчахме, дума не си обелил.
— Пак увиснахме.
— Днес научихме нещо — каза той.
— А утре?
— Ще продължим напред. Аз се връщам в музея. Там има много хора и някой може да знае нещо.
— Май само това ни остава.
— Не, за теб имам специална задача.
— Каква?
— Да я върнеш на работа по случая… заедно с нас.
— Защо не ми поръчаш направо да се гръмна?
— Тя е умна и познава случая.
— Не знам къде е.
— Ще я откриеш.
— Кажи ми, че това не е някакъв коварен план да ни задомиш.
Той се усмихна.
— Чисто делово предложение.
22
Винаги съм обичал да гледам как добрите плувци порят водата, премятат се в края на басейна и продължават обратно. Блеър плуваше в свободен стил и кобалтово синият й костюм искреше под светлината на лампите, докато тя преодоляваше дистанция след дистанция, без да намали скоростта. Сила и изящество. Вече двайсет минути, откакто пристигнах, а още не ме бе забелязала. Бяхме сами. Наближаваше десет и половина — празен период между ранните птици и обедното нашествие. Най-сетне тя спря до отсрещния край и с удивителна лекота се измъкна от водата. Понечих да я повикам, но изчаках да си изтръска косата. После тя започна да се бърше. Нова отсрочка.
Откъм другия край влезе младеж по тениска и долнище от анцуг. Започна да събира хавлии, после ме забеляза.
— Мога ли да ви помогна? — подвикна той.
Махнах му с ръка и поклатих глава. Той каза нещо на Блеър и тя се обърна. Погледът й остана прикован в мен, докато заобикалях басейна и се приближавах с най-чаровната си усмивка.
— Здрасти — казах аз.
— Защо си дошъл?
— Съобразих, че в басейна не носиш пистолет.
— Нямам пистолет. Отстранена съм.
— Искрено съжалявам.
— Но не си изненадан.
— Не съм.
— Тогава аз съм изненадана. Бих очаквала да ме защитиш или поне да ме предупредиш. Мисля, че заслужавах.