Плажът „Омаха“
- Автор: Хорн Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Плажът „Омаха“». Краткое содержание книги:
Изчезнал е Мартин Грийн от Комисията по разузнаване към Американския сенат. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност. Още повече, че председател на тази комисия е сенаторът Уорън Йънг — надеждата на управляващата партия да се задържи в Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали.
Скоро Филип Баркли открива, че почти всеки, когото търси във връзка с Мартин, умира или изчезва. Неговото разследване го отвежда в Ню Йорк, в Аризона и Флорида. И назад във времето към едно съмнително самоубийство, станало преди половин век. Някакъв тайнствен кукловод прави всичко възможно, за да попречи на Баркли и неговата партньорка от ФБР да открият истината… дори това да означава поредно убийство.
Един оригинален трилър с толкова изненадващи обрати и остри завои, с колкото е осеян и пътят към Белия дом.
— Имаме време за убиване — казах аз на Максорли след срещата. — Денят е чудесен и сме във Вашингтон. Какво си избираш?
— Бих искал да посетя Арлингтънското национално гробище.
Така и направихме. Хванахме туристически автобус до Арлингтън и посетихме гроба на незнайния воин и гроба на президента Кенеди. Видяхме как едно погребение завърши с двайсет и един залпа и тръбачът засвири „отбой“. Разходихме се сред редиците бели плочи над гробовете на хиляди хора, не доживели до старини, после се изкачихме по дългото стълбище към Арлингтънския мемориал. Седнахме на високото, откъдето се разкриваше гледка към гробището и града отвъд реката с мемориалите на Линкълн и Джеферсън, монумента на Вашингтон, червените покриви на правителствените сгради по Конститюшън Авеню и най-сетне Капитолия, където в един сенатски кабинет бе започнала моята одисея. Нима беше само преди няколко седмици?
Максорли гледаше мълчаливо.
— Може ли да ти задам един въпрос? — попитах го аз.
— Разбира се.
— Какво ти идва наум, като виждаш всичко това?
Той не отговори веднага. Сведе глава към скута си, където ръцете му опипваха ръба на меката шапка, после вдигна очи към хоризонта. Накрая каза:
— Много бързо минава.
— Живота ли имаш предвид?
Той кимна.
— Много бързо минава. Важното е да загърбиш неуспехите и да използваш времето, докато го има.
— Понякога не е лесно.
— Понякога не е лесно — съгласи се той, — но си длъжен да опиташ.
— Защо?
Максорли въздъхна дълбоко.
— На плажа „Омаха“ трябваше да доставяме товари на хората, които се нуждаеха от тях. Понякога се случваше да застрелят човека, докато пълзи или тича със сандък боеприпаси. Тогава се налагаше друг да го вземе, да пробяга още малко и може би също да падне. После още един; и тъй нататък, докато работата приключи. Разбираш ли?
— Напълно.
— И в живота донякъде е така. Идва човек, който има какво да сподели с теб. А когато той не може да продължи, длъжен си да носиш полученото и да го споделиш с другиго.
— За Ейлийн ли говориш?
— Веднъж дойдохме тук. Мисля, че седяхме на същите тези стъпала.
— Кога?
— През петдесет и първа, на погребение. Един мой приятел, който остана в армията и загина в Корея. Погребаха го някъде долу. След това седяхме на хълма и разговаряхме. Аз се чувствах потиснат. Донякъде заради погребението, но донякъде и заради собствения ми живот. Мислех си, че може би е трябвало и аз да остана в армията.
— Защо?
— Бях малко… как е точната дума?… разочарован, нали? Нещата не бяха такива, каквито очаквах.
— „Разочарован“ е добра дума.
— Е, така се чувствах. Бях разочарован от работата си. Ставаха разни неща, които не ми харесваха.
— Да, вече ми каза.
— И друго имаше. В полицейското управление не беше както очаквах. Мислех си да вдигна ръце.
— Но не го направи.
— Ейлийн ме разубеди. Никога няма да забравя какво ми каза.
— Какво?
Той избърса челото си с кърпичка.
— Попита ме какво ще правя, ако напусна. Казах й, че не знам, може да стана търговец, защото е работа с хора и се печелят добри пари.
— А тя какво каза?
— Каза, че ако наистина го искам, няма нищо против. Била сигурна, че от мен ще излезе добър търговец, също както съм бил добър полицай, но искала да си помисля за едно.
— За какво?
— Махна с ръка към всички тия надгробни плочи и каза, че тези мъже и жени са загинали заради нас и че ако съм добър полицай, оказвам им такава почит, на каквато не е способен нито един търговец. — Той се разсмя тихичко. — Рекох й, че е трябвало да стане прокурор, защото умее да убеждава.
— Да, умеела е.
— Странно нещо е светът, нали?
— Прав си.
— Тревожиш се за какво ли не. Мислиш си за отминали беди. Знаеш, че животът е твърде кратък, но пак го правиш. А на такова място перспективата се променя. Раждаш се, оставаш за малко на белия свят и си отиваш. Може би много по-рано, отколкото си очаквал.
— А докато си тук? — попитах аз.
— Опитваш се да постъпваш достойно.
— Както е казала Ейлийн.
— Ето това сподели тя с мен — каза Максорли и ме погледна в очите.
Дълго мълчахме. Сигурно имаше още едно погребение, защото чухме изстрели и приглушения звук на тръба. Да постъпваш достойно, помислих си аз и попитах:
— Ами ако никога не открием какво е станало с Мартин?
Максорли си сложи шапката.
— Важно е делото. Невинаги стигаш до края, но трябва да крачиш напред, стъпка по стъпка.
— И попътно се мъчиш да споделиш с някого.