Винаги в същия ден
- Автор: Никълс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Винаги в същия ден». Краткое содержание книги:
Но някой чукаше с нож да привлече внимание. Речите Както повелява традицията, бащата на младоженката беше пиян и се държеше просташки, кумът беше пиян и досаден и също забрави да спомене младоженката. Ема усещаше как с всяка чаша силите й се изчерпват. Представяше си хотелската стая в главната сграда, чистия бял халат, леглото с балдахин. Ще има масажна вана, по която напоследък всички са полудели, и твърде много хавлии за един човек. Сякаш да затвърди решимостта й, оркестърът задърпа струни, а басистът подхвана ритъма на „Още един падна убит“. Ема прецени, че е време да се оттегли, да си вземе парчето от сватбената торта, опаковано в специална кадифена торбичка с шнурчета, да се качи в стаята си и да проспи остатъка от сватбата.
— Извинете, познавам ли ви отнякъде?
Длан върху ръката й, глас изотзад. Приведен над нея, Декстър се усмихваше замаяно, стиснал бутилка шампанско.
Ема вдигна чаша.
— Възможно е, предполагам.
Тонколоните засвистяха, оркестърът засвири и цялото внимание се насочи към дансинга, където Малкълм и Тили се полюшваха на фона на специалния поздрав — „Кафявооко момиче“, клатеха ревматично хълбоци с изпружени нагоре палци.
— За бога! Кога започнахме да танцуваме като старци?
— Не говори в множествено число — каза Декстър и седна.
— Можеш ли да танцуваш?
— Не помниш ли?
Ема поклати глава.
— Нямам предвид на подиум със свирка и без риза. Имам предвид истински танц.
— Мога, разбира се. — Той я улови за ръката. — Искаш ли да ти докажа?
— По-късно може би. — Вече се налагаше да крещят. Декстър стана и я дръпна за ръката. — Да отидем някъде. Ти и аз.
— Къде?
— Не знам. Но има лабиринт.
— Лабиринт? — След миг ти стана. — Защо ми казваш чак сега?
Взеха две чаши и тихомълком излязоха в нощта. Беше още топло, прилепите се стрелката и мастиленото лятно небе, докато те крачеха ръка за ръка през розовата градина към лабиринта.
— Е, какво е усещането? — попита Ема. — Да гледаш стара тръпка в ръцете на друг.
— Тили Килик не ми е стара тръпка.
— О, Декстър… — Ема поклати бавно глава. — Кога ще помъдрееш?
— Не знам за какво говориш?
— Трябва да е било… нека помисля… декември 1992-ра, в онзи апартамент в Клаптън. Дето миришеше на пържен лук.
Декстър трепна.
— Откъде знаеш?
— Е, когато тръгнах за „Улуъртс“, вие си масажирахте стъпалата с най-хубавия ми зехтин, а когато се върнах от „Улуъртс“, тя плачеше и по най-хубавия ми килим личаха мазни стъпки, както и върху канапето, върху кухненската маса и по стената, доколкото си спомням. Анализирах внимателно уликите и стигнах до съответното заключение. О, освен това ти беше хвърлил средството си за контрол на раждаемостта най-отгоре в кофата за отпадъци. Мил жест, несъмнено.
— Така ли? Съжалявам.
— Освен това тя ми каза.
— Така ли? — Той поклати разочаровано глава. — Обещахме си да го пазим в тайна!
— Жените обожават да обсъждат тези неща. Безсмислено е да ги увещаваш, в крайна сметка истината винаги излиза наяве.
— Ще го запомня за в бъдеще.
Застанаха пред входа на лабиринта — висок пет стъпки, старателно подрязан жив плет, сред който се влизаше през тежка дървена врата. Ема спря с ръка върху желязната дръжка.
— Дали е добра идея?
— Че защо не?
— Ами ако се изгубим?
— Ще се ориентираме по звездите или нещо такова. — Вратата се отвори с проскърцване. — Дясно или ляно?
— Дясно — каза Ема и те пристъпиха в лабиринта. Високите храсти бяха осветени отдолу с разноцветни лампички, из въздуха витаеше летен аромат, плътен и упойващ, почти материален, на топли листа. — Къде е Силви?