Не казвай на никого

— Какво? Не.

— Глупости, дай да видя. — Той протегна ръка към гърдите ми. Отдръпнах се. Хойт вдигна пистолета по-високо, наведе се към мен и започна да ме претърсва. После се отпусна назад. — Имаш късмет — презрително каза той.

Продължихме. Въпреки мрака човек можеше да придобие представа за буйната зеленина наоколо. Дърветата се очертаваха на фона на луната и леко се поклащаха, макар че сякаш нямаше вятър. В далечината видях светлинки. Хойт се насочи към тях. Избелял сив надпис ни съобщи, че сме пристигнали в конюшните „Фрийдъм Трейлс“. Паркирахме отляво. Погледнах през прозореца. Не знам много за отглеждането на коне, ала този комплекс бе внушителен. Главната сграда приличаше на хангар и беше достатъчно голяма, за да побере десетина тенискорта. Самите конюшни бяха с V-образна форма и се простираха докъдето ми стигаха очите. В центъра на комплекса бликаше фонтан. Имаше и хиподрум.

Очакваха ни.

— Слизай — заповяда Хойт.

Подчиних се. Звукът от затръшването на вратата отекна в неподвижния въздух. Тъст ми заобиколи от моята страна и притисна дулото към кръста ми. Миризмата ми навя спомени за училищните ни селскостопански практики. Но когато видях четиримата мъже пред мен, двама от които познавах, образите от миналото отлетяха.

Другите двама, които никога не бях срещал, носеха някакви полуавтоматични пушки. И се целеха в нас. Като че ли вече бях започнал да свиквам с оръжия, насочени към мен. Единият от мъжете стоеше най-отдясно до входа на конюшнята. Другите се бяха облегнали на колата, спряла отляво.

Двамата, които познавах, бяха точно под една лампа. Лари Гандъл. И Грифин Скоуп. Хойт ме сръга с пистолета. Докато се приближавахме, видях, че вратата на голямата сграда се отваря.

Навън излезе Ерик У.

Сърцето ми започна да се блъска в гръдния ми кош. Дишането ми силно кънтеше в ушите ми. Краката ми изтръпнаха. Може и да не се плашех от оръжие, ала тялото ми помнеше пръстите на У. Неволно забавих крачка. Азиатецът не ми обърна внимание. Той отиде право при Грифин Скоуп и му подаде нещо.

Когато бяхме на десетина метра от тях, Хойт ме накара да спра.

— Добра новина — извика той.

Всички погледи се насочиха към Грифин Скоуп. Познавах го, разбира се. В края на краищата бях син на негов стар приятел и брат на негова доверена служителка. Подобно на повечето останали, и аз изпитвах страхопочитание към едрия мъж с блясък в очите. Той бе от хората, които човек иска да го забележат — близък другар, притежаващ рядката способност да балансира по въжето между приятеля и началника. Такава комбинация не се срещаше често. Когато станеше приятел, шефът изгубваше уважението. Или приятелят предизвикваше неприязън, когато внезапно трябваше да стане шеф. Това не беше проблем за кипящия от енергия Грифин Скоуп. Той винаги знаеше как да ръководи.

Грифин Скоуп се озадачи.

— Каква добра новина, Хойт?

Тъст ми опита да се усмихне.