Не казвай на никого

— Не разбирам.

— Тя те чака — повтори Джеремая и се обърна. — До дървото. — После без предупреждение тичешком потъна в гората, промъквайки се през храстите като елен. Изпратих го с поглед, докато се скри.

Дървото.

Втурнах се. Клоните шибаха лицето ми. Не ме интересуваше. Краката ми ме молеха да спра. Не им обръщах внимание. Дробовете ми протестираха. Казах им да търпят. Когато най-после завих надясно при полуфалическата скала, видях дървото. Приближих се и усетих, че очите ми се навлажняват.

Издълбаните ни инициали „ЕП+ДВ“ бяха потъмнели от годините. Както и тринадесетте резки. За миг се загледах в тях, после протегнах ръка и колебливо ги докоснах. Не инициалите. Не тринадесетте резки. Пръстите ми проследиха осемте нови линии, все още бели и лепкави от дървесния сок.

После я чух да казва:

— Знам, че го смяташ за тъпо.

Сърцето ми избухна. Обърнах се. И тя беше там.

Не можех да помръдна. Не можех да говоря. Просто изпивах с поглед лицето й. Прекрасното й лице. И онези нейни очи. Чувствах се така, сякаш шеметно падах в тъмна шахта. Лицето й бе по-слабо, северняшките й скули — по-отчетливи. Мисля, че никога през живота си не бях виждал нещо толкова съвършено.

Спомних си за дразнещите сънища — онези нощни мигове на бягство, в които я прегръщах, галех лицето й и през цялото време усещах, че нещо ме тегли, знаех, че това блаженство не е истинско, че скоро ще се върна в света на будните. Страхът, че и сега може да е същото, ме обгърна и изтласка въздуха от дробовете ми.

Елизабет като че ли прочете мислите ми и кимна, сякаш казваше: „Да, истина е“. Тя колебливо пристъпи към мен. Едва дишах, но успях да поклатя глава. Посочих към новоиздълбаните резки.

— Мисля, че е романтично.

Тя сподави риданието си с длан и се затича към мен. Разперих ръце и Елизабет се хвърли в прегръдките ми. Притиснах я към себе си. Притиснах я с всичка сила. Затворих очи. Усетих дъха на люляк и канела в косата й. Тя зарови лице в гърдите ми и се разплака. Пуснахме се и пак се прегърнахме. Елизабет все още… се събираше в мен. Очертанията на телата ни не се нуждаеха от приспособяване. Обхванах с шепа тила й. Косата й беше по-къса, ала когато я докосвах, не я чувствах променена. И двамата треперехме.

Първата ни целувка бе възхитителна, позната и ужасяващо отчаяна, двама души, които най-после са изплували на повърхността, след като не са преценили правилно колко е дълбока водата. Годините започнаха да се топят, зимата отстъпваше мястото си на пролетта. В мен се блъскаха множество чувства. Не се опитвах да ги подредя и осмисля. Просто се наслаждавах на момента.

Тя повдигна глава, вгледа се в очите ми и аз отново се вцепених.

— Съжалявам — каза Елизабет.

Стори ми се, че сърцето ми пак ще се пръсне.

Здраво я прегърнах и се зачудих дали някога ще рискувам да я пусна.

— Просто повече не ме напускай.

— Никога.

— Обещаваш ли?