Ридание

      –  Наемнико, имаш прекалено много за губене. Как можеш да ми отказваш?

      Макар че думите на Люк бяха предназначени за нея, той гледаше към мен, когато каза:

      – Т mo chr I istigh inti.

      –  Как можеш да я обичаш? – изпищя кралицата. – Тя е едно нищо.

      И тогава, докато светлите очи на Люк ме изпиваха цялата, казвайки: „Съжалявам, това е всичко, което мога да направя”, аз си спомних. Господи, каква идиотка съм!

      –  Не съм нищо – Изправих се на крака. – Не съм нищо, Диърдри О’Брайън.

      Кралицата извърна съвършеното си лице към мен невярващо.

      –  Това е името ти, нали? – Пристъпих към нея. Не ми беше нужен отговорът й – знаех, че е истина. Усещах силата, която се съдържаше в него. Сила над нея. Властта над името й, съчетана с гръмотевичния мрак отвън, ме караше да се чувствам непобедима. Знаех, че съм по-силна от нея. Слънцето току–що беше залязло.

      Погледнах към древните й змийски очи и в същия миг видях един от спомените на Люк зад собствените ми очи. Този Люк, стотици години по-млад, но със същото лице, стоеше пред Кралицата, облечен в странни дрехи. Тя изглеждаше съвсем като днес, със същите вече изпълнени с време очи.

      –  Никога не ще те обикна – каза Люк. – Няма да те лъжа. Никога не ще те обикна.

      Кралицата не изглеждаше изненадана. Вместо това го заобиколи, дългата й пищна рокля се влачеше зад нея и закачи глезена му. Той стоеше мълчаливо и неподвижно в очакване на нейния гняв. Дори и да беше уплашен, не го виждах в паметта му. Кралицата прокара пръст по бицепса му, на мястото, където сега беше пристегната гривната му, изгледа го замислено, а после му се усмихна.

      –  Съвсем скоро ще пожелаеш да си го направил.

      Гневът ме изтласка рязко от спомените в настоящето. Можех да я нараня. Можех да си спомня всяка жестокост и болка, която беше причинила на Люк, и да използвам мрака, за да я унищожа напълно.

      Исках го. Исках да я смачкам и после да кажа нещо умно и язвително, докато се гърчеше и умираше като жалък паяк.

      Сякаш беше разчела мислите ми – а може би наистина го беше направила – в този момент каза презрително:

      –  Все още не си достатъчно силна, за да контролираш феите. Ти си слаба, освен ако не цари пълен мрак. Не е нужно да се изправяме една срещу друга... Мога да те науча. Мога да те науча да откриваш тъмнината, която се скатава в ъглите на стаите. Да използваш нощта, която се крие под преплетените клони на дърветата. Да откриваш мрака в себе си, независимо кое време на денонощието е. Мога да те направя повече от това, което си.

      Докато говореше, видях как вечерта изпълва очите й, а лятото кара цветята да се появяват и да разцъфват по кожата й, но без да я поглъщат като Одан. Косата й се спускаше по раменете в каскади от смеещи се летни водопади, които преливаха един в друг, но никога не стигаха до земята. Ръцете й се протегнаха към мен, през върховете на пръстите им излизаха виещи се лози и корени и се устремяваха към светлината на прожектора.