Ридание

      Люк ме целуна по ухото толкова бързо и леко, че целувката се сля с тихите думи, които устните му оформиха:

      –  Знам. Знам, красавице. Всичко знам.

      Толкова силно го желаех, че ме болеше – тъпа болка някъде под ребрата ми. Исках да кажа: „Спаси Люк”. Щеше да бъде лесно.

      И щеше да бъде грешка.

      Забих поглед в земята, във всяка малка грапава пукнатина на асфалта. Ако човек се вгледа достатъчно дълго, може да види малките частици от различните лъскави скали, смесени в едно на повърхността му. Две блестящи капки се пръснаха на асфалта и аз погледнах към Брендън и изтрих бузата си с ръка.

      –  Благодаря ви за услугата. Наистина, много мило от ваша страна. Моля те, моля те, ще спасиш ли приятеля ми Джеймс? Ако можеш? – Почти щях да припадна при последните думи, но успях да довърша изречението си, преди на земята да се пръсне още една сълза.

      –  Добро момиче – каза нежно Люк.

      –  Къде е той? – попита Брендън.

      Уна се завъртя край нас.

      –  Аз знам. Чувам го как умира вътре.

      Брендън слезе от коня и я последва през вратата, държейки се на разстояние от мен и железния ми ключ, независимо че беше слънцестоене. Каза ми през рамо:

      –  Ще бъде направено.

      И аз избухнах в сълзи. Не ме интересуваше кой гледа – Кралицата, Елинор, всички феи на света или каквито и други създания да се мотаеха наоколо в мрака. Не ми пукаше. Люк ме прегърна и ме остави да заровя лице в гърдите му. Усетих, че докато ме целуваше по косата, беше вперил очи в Кралицата.

      –  Остави я – гласът на другата Диърдри беше леден.

      Ръцете на Люк се стегнаха по-здраво около мен, докато аз повдигах лице, за да я погледна. Червеното залязващо слънце отново пламтеше в очите й. Моля те, не ме оставяй. Той не го направи.

      –  Остави я.

      Устните на Елинор се извиха в зловеща усмивка, щом долови гнева в гласа на кралицата си.

      –  Ще го направя, когато тя го поиска от мен – отвърна Люк. – Казах ти вече. Няма да се подчинявам на заповедите ти. Ако това означава да умра, така да е.

      Ако се страхуваше, не го усещах. Кралицата се извърна бързо към клетката, поставена в краката на Елинор, и дръпна покривалото й. Под него, в клетка без врата, тънки като жици решетки обграждаха бял гълъб – толкова бял, че заслепи до болка очите ми. Той махаше ужасено с крила, блъскаше се в решетките на клетката и падаше на дъното й. Люк въздъхна, очите му не можеха да се откъснат от птицата, тялото му се притискаше силно до моето, но останалата част от него беше някъде другаде.

      –  Отвратително, нали? – попита Кралицата. – Изглежда единственият подходящ начин да се изрази същността на убиеца е във формата на мръсен, обикновен гълъб.

      Думите изригнаха от устата ми.

      –  Да не се шегуваш? Това е най-красивото създание, което някога съм виждала. – Взирах се в съвършената птица в клетката. Чувствах, че тя е като обещание за тази чиста и величествена душа, която ние, хората, бихме могли да имаме, ако не се прецаквахме сами с такава лекота. Чувствах, че тя е началото на всичко.