Далечно ехо

— Пътят, който избра Зиги, криеше опасности. Кой знае какъв човек може да е допуснал в дома си? Кой знае чия заблудена душа е докарал до крайност?

Алекс блъсна с юмрук по волана.

— Дявол да го вземе, Уиърд. Мислех, че в Библията пише: „Не съдете, ако не искате да бъдете съдени“. За какъв, по дяволите, се имаш, та приказваш такива глупости? Най-добре е отсега да си избиеш от главата всички измишльотини, които си съчинил за начина на живот, който водеше Зиги. Двамата с Пол бяха моногамни. През изминалите десет години нито един от двамата не е имал странични сексуални контакти.

На лицето на Уиърд се изписа онази лека, снизходителна усмивчица, която будеше у Алекс желанието да му удари шамар.

— Ти винаги си вярвал безусловно на всяка негова дума.

Алекс нямаше желание да предизвиква скандал. Преглътна резкия отговор, който напираше на устните му, и вместо това каза:

— Това, което исках да ти кажа, е че хората от полицията са съчинили някаква идиотска хипотеза, съгласно която подпалвачът е Пол. Така че се постарай да бъдеш малко по-внимателен с него, и без това не му е лесно.

— А защо хипотезата да е идиотска? Не съм запознат особено добре с методите на полицията, но доколкото ми е известно, повечето убийства, които не са свързани с организирана престъпност, са дело на брачния партньор. А след като искаш от мен да бъда тактичен, редно е да приемаме Пол за съпруг. Ако бях служител в полицията, би било крайно небрежно от моя страна да пренебрегна такава възможност.

— Добре, нека предположим, че те само си вършат работата. Но ние сме приятели на Зиги. Ние двамата с Лин им идвахме често на гости през изминалите години и сме прекарали доста време с тях. Вярвай ми, това не беше връзка, която би могла да завърши с убийство. Би трябвало поне да помниш как се чувства човек, когато го подозират в нещо, което не е извършил. Е, точно същото преживява Пол сега. Струва ми се, че той има нужда от подкрепа, а не полицията.

— Добре, добре — измънка смутено Уиърд. Фасадата му се пропука за миг под напора на спомените — беше си спомнил първичния страх, който всъщност го бе тласнал тогава към църквата. Той мълча през останалия път, и всеки път, когато Алекс хвърляше поглед към него, се правеше, че оглежда пейзажа, за да не среща очите му.

Алекс навлезе в добре познатото му отклонение от магистралата и се насочи на запад, натам, където бе някога домът на Зиги и Пол. Сърцето му се сви, когато поеха по тесния път, който се виеше между дърветата. Въображението му вече го бе измъчвало с какви ли не картини, свързани с пожара. Но когато излезе от последния завой и видя останките от къщата, разбра, че фантазията му е била доста бедна. Беше очаквал да види почернели стени. Но това, което виждаше пред себе си, бе сцена на пълно унищожение.