Далечно ехо
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-974-592-9
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Далечно ехо». Краткое содержание книги:
Двайсет и пет години по-късно местната полиция подновява неприключени следствия и неразкритото убийство на Роузи Дъф излиза отново на дневен ред. Някогашните четирима студенти са зрели мъже със семейства и професии, но подозренията, белязали живота им, продължават да тегнат над тях. Не само полицията търси убиеца — в сенките се таи човек със своя представа за правосъдие, твърдо решен да отмъсти за смъртта на Роузи Дъф. След две нови убийства става ясно, че незнайният отмъстител не се спира пред нищо. За приятелите има само един изход — те трябва да открият истинския убиец, за да спасят собствения си живот.
После всички тръгнаха да излизат един по един, изреждаха се да поднесат съболезнованията си на Карел Малкиевич и на Пол. Излязоха навън, под бледата слънчева светлина, и се оставиха тълпата да ги понесе покрай натрупаните отпред цветя. Въпреки молбата на Пол никой, освен роднините да не изпраща цветя, имаше няколко дузини венци и букети.
— Той успяваше да накара всеки да се чувства негов близък — каза Алекс почти на себе си.
— Ние бяхме по-близки от братя — допълни тихо Уиърд.
— Това, което ти каза там, вътре, беше много хубаво.
Уиърд се усмихна.
— Не очакваше такова нещо от мен, нали? По лицето ти личеше.
Алекс не отговори. Беше се навел над цветята, за да прочете една картичка.
„Скъпи Зиги, светът е прекалено пуст без теб. С обич от всички твои приятели от клиниката“.
Усещането му беше познато. Той продължи да чете останалите картички, докато стигна до последния венец. Беше съвсем малък и дискретен, от бели рози, преплетени с клонки розмарин. Алекс прочете картичката и се намръщи.
„Розмаринът не вехне — миналото не се забравя“.
— Видя ли това? — обърна се той към Уиърд.
— Много стилно — отбеляза одобрително приятелят му.
— А не ти ли се струва някак… и аз не знам… не смяташ ли, че навява неприятни асоциации?
Уиърд се намръщи.
— Привиждат ти се призраци. Според мен няма нищо обезпокояващо — съвсем подходящ текст за надгробен венец.
— Уиърд, той загина точно в деня, когато се навършиха двайсет и пет години от смъртта на Роузи Дъф. Тази картичка не е подписана. Съвпаденията не ти ли се струват множко?
— Алекс, това са отдавна минали неща — Уиърд разпери ръце в жест, обхващащ всички опечалени. — Наистина ли вярваш, че тук би могло да има дори един човек, който е чувал името Роузи Дъф? Просто малко по-театрален жест, в което няма нищо изненадващо — сред присъстващите има доста артистични личности.
— Дали са отново ход на следствието, знаеш ли — когато решеше, Алекс можеше да бъде не по-малко упорит от Зиги.
Уиърд го изгледа удивено.
— Не, нямах представа.
— Научих от вестниците. Започнали са преразглеждане на неразрешени случаи в светлината на новите технологии — нали знаеш, ДНК-анализи и тъй нататък.
Уиърд посегна към кръста на гърдите си.
— Да благодарим на Бога.
Алекс попита озадачено:
— Не се ли безпокоиш, че пак ще започнат да спрягат старите лъжи?
— Защо да се безпокоя? Ние няма от какво да се страхуваме. Най-сетне имената ни ще бъдат очистени от тежестта на съмненията.
Алекс каза угрижено:
— Де да можех да повярвам, че това наистина би станало толкова лесно.
Дейвид Кър възкликна раздразнено и бутна лаптопа си настрани. От един час се опитваше да изчисти първоначалния вариант на една своя статия върху съвременната френска поезия, но колкото повече се взираше в екрана, толкова по-малко успяваше да намери някакъв смисъл в думите пред себе си. Свали очилата си и потърка очи. Опитваше се да убеди сам себе си, че разсеяността му се дължи на преумората в края на семестъра. Но съзнаваше, че се самозалъгва.
Колкото и да се стараеше да пропъди мисълта от съзнанието си, не можеше да забрави, че докато седеше тук и коригираше писанията си, близки и приятели се прощаваха за последен път със Зиги. Не съжаляваше, че не отиде на погребението — Зиги бе част от едно минало, толкова далечно, че на моменти му се струваше като някакъв предишен живот. Беше уверен, че каквото и да дължи на приятеля си, то не може да оправдае неприятностите и тревогите, свързани с едно пътуване до Сиатъл за погребението му. Но новината за смъртта на Зиги събуди спомени, които Дейвид Кър се бе постарал да отпрати толкова надълбоко в съзнанието си, че те се появяваха наистина много рядко. Не бяха спомени, които пораждат приятни чувства.
Въпреки това, когато телефонът иззвъня, той вдигна слушалката без следа от лошо предчувствие.
— Доктор Кър? — гласът отсреща беше непознат.
— На телефона. С кого разговарям?
— Инспектор Робин Макленън от следствения отдел на полицията във Файф — мъжът говореше бавно и отчетливо, като човек, който съзнава, че е пил малко повечко от допустимото.
Дейвид потръпна неволно. Изведнъж изпита такъв студ, като че ли отново се беше озовал във вълните на Северно море.