Неуговорени срещи [сборник]
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Год: Христо Г. Данов
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Неуговорени срещи [сборник]». Краткое содержание книги:
Пикник на обочине, 1972
Охлюв по стръмното
Улитка на склоне, 1966
Бръмбар в мравуняка
Жук в муравейнике, 1979
Милиард години до свършека на света
За миллиард лет до конца света, 1976
— Не разбирам — отговори Кандид.
— Не разбираш… Ами какво правите на тези Бели ридове, щом дори това не разбираш? А да правиш мъртвото живо — и това ли не умееш?
— Не.
— А какво умееш? Какво си правил на Белите ридове, преди да паднеш? Просто си плюскал и си мърсил жените, а?
— Изучавах гората — каза Кандид.
Тя го погледна строго:
— Не се опитвай да ме лъжеш. Сам човек не може да изучава гората, това е все едно да изучаваш слънцето. Ако не искаш да кажеш истината, поне си признай.
— Наистина изучавах гората — отвърна Кандид. — Изучавах… — Обърка се. — Изучавах най-дребните същества в гората. Тези, които не се виждат с око.
— Пак лъжеш — търпеливо рече жената. — Не може да се изучава онова, което е невидимо за окото.
— Може — настоя Кандид. — Трябват само… — Пак се обърка. Микроскоп… Лещи… Уреди… Как да го обясня? Не може да се преведе. — Ако вземеш капка вода — продължи той, — ако имаш необходимите неща, можеш да видиш в нея хиляди дребни животинки…
— Не са необходими никакви неща — каза жената. — Виждам, че вие на Белите ридове съвсем сте го ударили през просото с вашите мъртви неща. Вие се израждате. Отдавна съм забелязала, че сте загубили способността да виждате онова, което в гората всеки вижда, даже мръсните мъже… Чакай, за какво говориш, за дребните или за най-дребните? Може би говориш за строителите?
— Може — отговори Кандид. — Не те разбирам. Аз говоря за дребните животинки, които правят болестите, но могат и да лекуват, които помагат да си приготвиш храна, които са много-много и които са навсякъде… Търсех как са направени при вас, в гората, какви биват и какво могат…
— А на Белите ридове сякаш са други! — саркастично го прекъсна жената. — Впрочем ясно, разбрах с какво се занимаваш. Над строителите естествено нямаш никаква власт. Всеки селски глупак може повече от теб… И къде да те дяна? Сам довтаса…
— Ще си тръгна — рече Кандид уморено. — Ще си тръгна, сбогом.
— Почакай… Стой, ти казвам! — викна тя и Кандид усети нажежените щипки, стиснали го за лакътя. Дръпна се, но беше безсмислено. Жената мислеше на глас: — В края на краищата той дойде сам. Има и такива случаи. Ако го пусна, ще се върне на село и ще бъде абсолютно безполезен… Безсмислено е да ги ловим, но като идват сами… Знаеш ли какво ще направя с теб? — каза тя. — Ще те дам на Възпитателките за нощна работа. В края на краищата има и сполучливи случаи… Да, на Възпитателките! — Тя махна с ръка и бавно, с нехайна походка тръгна към тръстиките.
Тогава Кандид почувствува, че го обръщат към пътеката. Лактите му изтръпнаха, сякаш се овъглиха. Той се дръпна с все сила, но щипките се свиха по-здраво. Не разбираше какво го очаква, къде ще го отведат и какви са тези Възпитателки, каква е тази нощна работа, но си спомни най-страшните от своите собствени впечатления: призракът на Карл посред плачещата тълпа и сгърчения в пъстър възел рояк. Той се извъртя и ритна мъртвака, блъсна го заднишком, слепешката, отчаяно, защото знаеше, че втори път това средство няма да мине. Кракът му потъна в нещо меко и горещо, мъртвакът изхриптя и поотпусна щипките си. Кандид падна по лице в тревата, скочи, обърна се и закрещя — мъртвакът отново крачеше към него, широко разтворил своите невероятно дълги ръце. Нямаше нищо под ръка — нито горило, нито квасец, нито тояга, нито камък. Мочурливата топла земя жвакаше под ходилата му. След това си спомни, бръкна в пазвата си и, когато мъртвакът се наведе над него, го удари със скалпела някъде между очите, замижа и изхвърляйки цялото си тяло, изтегли острието от горе до долу, чак до земята, после падна.
Лежеше, притиснал буза до тревата, и следеше мъртвака, а мъртвакът беше прав, клатушкаше се бавно и се разтваряше като куфар по цялата дължина на оранжевото си туловище, а след това отстъпи и рухна възнак, опръскал всичко наоколо с гъста бяла течност, потръпна няколко пъти и замря. Кандид стана и хукна — по пътечката, по-далеч оттук! Смътно си спомняше, че искаше да чака някого, че искаше да узнае нещо, че нещо се готвеше да направи. Но сега всичко това беше несъществено. Важното беше да се махне далеч, макар да разбираше, че никъде не може да иде. Нито той, нито много, много, много други.
Пета глава
Той се събуди, отвори очи и се вторачи в ниския, покрит с варни вадички таван. По тавана пак крачеха мравки. Отдясно наляво натоварени, отляво надясно — празни. Преди месец беше наопаки и преди месец имаше Нава. А иначе нищо друго не се е променило. Вдругиден тръгвам, помисли си той.