Неуговорени срещи [сборник]

— А на Белите ридове сякаш са други! — саркастично го прекъсна жената. — Впрочем ясно, разбрах с какво се занимаваш. Над строителите естествено нямаш никаква власт. Всеки селски глупак може повече от теб… И къде да те дяна? Сам довтаса…

— Ще си тръгна — рече Кандид уморено. — Ще си тръгна, сбогом.

— Почакай… Стой, ти казвам! — викна тя и Кандид усети нажежените щипки, стиснали го за лакътя. Дръпна се, но беше безсмислено. Жената мислеше на глас: — В края на краищата той дойде сам. Има и такива случаи. Ако го пусна, ще се върне на село и ще бъде абсолютно безполезен… Безсмислено е да ги ловим, но като идват сами… Знаеш ли какво ще направя с теб? — каза тя. — Ще те дам на Възпитателките за нощна работа. В края на краищата има и сполучливи случаи… Да, на Възпитателките! — Тя махна с ръка и бавно, с нехайна походка тръгна към тръстиките.

Тогава Кандид почувствува, че го обръщат към пътеката. Лактите му изтръпнаха, сякаш се овъглиха. Той се дръпна с все сила, но щипките се свиха по-здраво. Не разбираше какво го очаква, къде ще го отведат и какви са тези Възпитателки, каква е тази нощна работа, но си спомни най-страшните от своите собствени впечатления: призракът на Карл посред плачещата тълпа и сгърчения в пъстър възел рояк. Той се извъртя и ритна мъртвака, блъсна го заднишком, слепешката, отчаяно, защото знаеше, че втори път това средство няма да мине. Кракът му потъна в нещо меко и горещо, мъртвакът изхриптя и поотпусна щипките си. Кандид падна по лице в тревата, скочи, обърна се и закрещя — мъртвакът отново крачеше към него, широко разтворил своите невероятно дълги ръце. Нямаше нищо под ръка — нито горило, нито квасец, нито тояга, нито камък. Мочурливата топла земя жвакаше под ходилата му. След това си спомни, бръкна в пазвата си и, когато мъртвакът се наведе над него, го удари със скалпела някъде между очите, замижа и изхвърляйки цялото си тяло, изтегли острието от горе до долу, чак до земята, после падна.

Лежеше, притиснал буза до тревата, и следеше мъртвака, а мъртвакът беше прав, клатушкаше се бавно и се разтваряше като куфар по цялата дължина на оранжевото си туловище, а след това отстъпи и рухна възнак, опръскал всичко наоколо с гъста бяла течност, потръпна няколко пъти и замря. Кандид стана и хукна — по пътечката, по-далеч оттук! Смътно си спомняше, че искаше да чака някого, че искаше да узнае нещо, че нещо се готвеше да направи. Но сега всичко това беше несъществено. Важното беше да се махне далеч, макар да разбираше, че никъде не може да иде. Нито той, нито много, много, много други.