Неуговорени срещи [сборник]

От виолетовата мъгла на четири крака изпълзяваха мъртваци. Движеха се неуверено, непохватно, заболи очи в земята. Между тях вървеше момичето, навеждаше се, докосваше ги и ги подбутваше, а те един подир друг се изправяха и — в началото с препъване, а след това по-уверено — поемаха към гората. Стопаните са, помисли Кандид. Стопаните. Не вярвам. А какво да правя? Погледна Нава. Нава спеше. Майка й седеше на тревата, а тя, хванала я за ръцете, спеше, свита на кравайче.

— Колко са слабички всички — обади се бременната. — Време е да ги изчистим. Виж ги как се препъват… С такива няма да завършим Надвиването.

Навината майка й отговори и двете подхванаха разговор, който Кандид не разбираше. Схващаше само отделни думи, като в бръщолевенето на Слушача, затова просто стоеше и гледаше как момичето се спуска от хълма, помъкнало за лапата неугледен ръкояд. Защо стърча тук, помисли той, трябваха ми за нещо, нали са стопаните… Не можа да си спомни.

— Стърча и толкоз — ядосано рече той на глас. — Не ме пъдят вече, затова стърча. Като мъртвак.

Бременната му хвърли разсеян поглед и се извърна.

Дойде момичето и каза нещо, сочейки ръкояда, двете жени започнаха внимателно да оглеждат чудовището, бременната дори се надигна от креслото. Огромният ръкояд, ужасът за селските деца, пищеше жалостиво, опитваше се да се отскубне и безпомощно отваряше и затваряше роговите си челюсти. Майката на Нава го хвана за долната челюст и със силно уверено движение я обърна наопаки. Ръкоядът изхлипа и замря, очите му се забулиха с пергаментова ципа. Бременната говореше: „… очевидно не достига… запомни, момиче, слаби челюсти… очите не се отварят изцяло… сигурно не може да понася и затова е ненужен, дори може би вреден, като всяка друга грешка… трябва да се изчисти, да се смени мястото, а тук всичко да се почисти…“ „… хълма, сухо и прашно… — говореше момичето, — … гората спира… такова нещо не съм виждала… а вие съвсем иначе го представяхте…“ „… ами ти опитай сама… говореше Навината майка, — … че то веднага се вижда… опитай, опитай…“

Момичето отмъкна ръкояда встрани, отстъпи крачка и се вгледа в него, сякаш се целеше. Лицето й стана сериозно, дори някак напрегнато. Ръкоядът се полюшваше на тромавите си лапички, унило мърдаше челюст и виеше немощно. „Виждаш ли“ — рече бременната. Момичето приближи съвсем до ръкояда и клекна, опряло длани на коленете си. Ръкоядът се разтресе и рухна, разперил лапи, сякаш отгоре му метнаха двупудова тежест. Жената се засмя. Навината майка каза:

— Ами стига де, защо не ни вярваш?