Неуговорени срещи [сборник]

— Ние с теб ще идем на Дяволските ридове — търпеливо напомни Кандид. — Тръгваме вдругиден. И Пестника идва.

Хромавия поклати глава със съмнение:

— На Дяволските ридове… — повтори той. — Не, Мълчане, няма да стигнем ний Дяволските ридове, няма. Знаеш ли къде са Дяволските ридове? Може изобщо да ги няма, само така си приказват: ридове, Дяволски ридове… Тъй че за Дяволските ридове не тръгвам, не вярвам в тях. Виж, да беше за Града, или още по-добре за Мравчево, тръгвам, съвсем е наблизо, на хвърлей място… Слушай, Мълчане, що не тръгнем с теб за Мравчево? И Пестника ще дойде. В Мравчево не съм бил, откак си повредих крака там. Нава ме е молила: да идем, казва, Хромави, в Мравчево… Забавление й беше, разбираш ли, да види мравуняка, дето си повредих крака… А аз й казвам, че не помня къде е мравунякът и изобщо може Мравчево вече да го няма, отдавна не съм ходил там…

Кандид дъвчеше гъби и гледаше Хромавия. А Хромавия приказваше ли, приказваше, приказваше за Тръстикино, приказваше за Мравчево, очите му бяха сведени и рядко поглеждаше Кандид. Добър човек си ти, Хромави, благ си и си виден оратор, и старейшината се съветва с теб, и Пестника, а старецът направо го е страх от теб, и не току-така си бил най-добрият приятел и спътник на известния Обидо-Мъченик, човек търсещ и с неспокоен дух, но не открил нищо и загинал нейде из гората… Само едно ти е лошото; не искаш да ме пуснеш в гората, Хромави, съжаляваш ме, нали ме смяташ за глупчо. Гората е опасно място, гибелно, много са тръгвали, но колцина са се връщали назад, а които са се върнали, са здравата наплашени, че понякога и сакати… на кого крак, на кого друго… Затова хитруваш, Хромави, ту се преструваш на малоумен, ту си даваш вид, че Мълчан смяташ за малоумен, а в действителност само в едно си сигурен: ако веднъж Мълчан се е върнал, загубил само момичето, втори път такова чудо няма да го бъде…

— Слушай, Хромави — започна Кандид. — Изслушай ме внимателно. Говори каквото искаш и мисли каквото искаш, но за едно те моля: не ме изоставяй, тръгни с мен в гората. Ти много ми трябваш в гората, Хромави. Вдругиден тръгваме и много искам да си с нас. Разбираш ли?

Хромавия погледна Кандид с безцветни и непроницаеми очи.

— Ами да — каза той. — Напълно те разбирам. Ще тръгнем заедно. Като излезем оттук, завиваме наляво, ще стигнем полето и покрай двата камъка — на пътеката. Тази пътека веднага ще я различиш: толкова морени има, краката да си потрошиш. Ама хапни гъби, Мълчане, хапни, добри са… Та по тази пътека, значи, ще стигнем мухлясалото село, за него комай ти говорих, пусто е, цялото е гъбясало, но не такива гъби, като тези, а гнусни, няма да ги ядем, от тях човек се поболява и може да умре. Тъй че в това село даже няма да спираме, а направо ще продължим нататък и подир време сме в чудаковото село, там гърнетата ги правят от пръст, умниците! Туй се случи, след като през тях мина синята трева. Нищо, даже не се поболяха, само дето започнаха да правят гърнета от пръст… И при тях няма да спрем, какво да правим да спираме, а веднага от тях вдясно — те ти я Глинестата поляна.