Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

По мое скромно мнение „Сейнт Джон“ е най-прекрасният колеж на Кеймбридж. Ясно е, че съм пристрастен, тъй като бях студент там, макар и за съвсем кратко време. Но дори и без тези връзки щях да стигна до същото заключение. След великолепната арка на портала от шестнайсети век започва поредица правоъгълни постройки от червени тухли, с вътрешни дворове, които продължават към река Кам; Мостът на въздишките прескача без усилие мрачните й зелено-кафяви води, водейки към Новия двор от другата страна. Северно от колежа се простират градини и поляни, навсякъде цари спокойствие и безметежност въпреки факта, че тук живеят над 200 студенти и почти още толкова преподаватели и служители. Основното ми впечатление от това място е за изключителната, едва ли не мъртвешка тишина, което едва ли може да се нарече много изненадващо, като се има предвид състоянието, в което се намираше светът по онова време.

Първата ми година в колежа мина без особени събития. Бях настанен в Третия двор, на партера, до самата Кам и още от самото начало се потопих изцяло в учене. Всяка сутрин ходех на лекции и упражнения, а следобедите прекарвах в усамотен кабинет в библиотеката на колежа. Влязох в антикварското и класическото общество на Кеймбридж, печелех награди за съставяне на стихове на старогръцки и се прочух с превода си на „Козметика за женското лице“ на Овидий (между другото, ако ме четат дами, опитайте да намажете бузите си с либийски ечемик и сурови яйца — така гарантирано ще изгладите онези досадни сутрешни бръчки). Останах там дори през дългата ваканция през 1918 г., за да работя върху кратката си студия „Аристофан — комедията на живота“, копие от която, доколкото ми е известно, все още може да се открие в библиотеката на колежа.

Ученето поглъщаше по-голямата част от енергията ми през първата година и почти не си оставях време за други дейности. Всяка вечер се хранех в трапезарията и играех малко тенис на корт, но с изключение на сбирките на антикварското и класическото общество не водех никакъв социален живот, който си заслужава да бъде споменат. В ранната ми университетска кариера определено нямаше нищо, което да намеква за покварата, която щеше да последва.

Освен работата и срещите на обществата единственото друго интересно, което ми се случи (или по-скоро не ми се случи), бе, че не ме пратиха във Франция да се бия в Първата световна война. Разбира се, тя бушуваше още от 1914 г. и би трябвало да бъда призован на служба веднага след осемнайсетия си рожден ден. В началото на януари 1918 г. наистина получих призовка да се явя на военен медицински преглед. Когато се събудих на сутринта на посочения ден, най-неочаквано открих, че цялото ми тяло е покрито с някаква ужасна синкава екзема. Военният лекар ме погледна и ме обяви за напълно негоден за служба както зад граница, така и в родината. И докато на сънародниците ми им пръскаха главите в окопите на Фландрия, аз седях на сигурно място в библиотеката на колеж „Сейнт Джон“, забил нос в „Обучението на оратора“ на Квинтилиан. Необяснимата екзема изчезна така внезапно, както се бе появила, и оттогава не ме е поразявала никога. Ще й остана завинаги благодарен. Може и да съм убиец, но никога не съм имал ни най-малко желание да участвам във война.