Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс
- Автор: Сассман Пол
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-537-3
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс». Краткое содержание книги:
Остават ми трийсетина сантиметра стена в тази стая и ще я запълня с разказ за едно невероятно съвпадение. Сигурно помните, че докато описвах запалването на мисис Бъншоп в стаята й в „Нанибрук“ шест помещения по-рано, споменах, че телевизорът й беше включен. Нещо повече, споменах, че даваха някакъв стар черно-бял филм без звук. Тогава не споменах заглавието на филма, макар че го познах веднага. Сега ще поправя пропуска си. Филмът се казваше „Америка“ и бе продуциран от някой си Лутър Дж. Декстръс. Сякаш убийствата ми се зоват едно друго през годините подобно на лаещи в пустошта кучета.
15.
Предсмъртното ми писмо започва да прилича на цветна леха. Онова, което започна като достолепна процесия на скръбни черни букви, сега изглежда като нещо, излязло от цветарското изложение в Челси. Лутър умира сред крещящо оранжево и розово, гротеската на убийството му се подронва от красотата на цветовете, които го описват. Чувствам се малко виновен, че краят му трябва да се развие в такива весели, стоплящи сърцето тонове — изглежда ми някак неуважително — но на този етап вече няма какво да направя по въпроса. Пък и не изглежда чак толкова зле, все едно смъртта му е взета от детско блокче за рисуване.
В момента е четвъртък, около седем сутринта, и отново съм на площадката на първия етаж, на около три четвърти от разстоянието между входа на банята и горната галерия. Все още пиша в розово и макар че будувах цяла нощ, не се чувствам твърде уморен — а това е добре, защото нямам време за спане, дори и да исках.
Писането за Лутър Декстръс беше мъчна задача и здравата се потрудих, за да го побера в банята. Може и да беше най-дребната ми жертва, но историята му продължаваше и продължаваше. Не ми помагаше и фактът, че вече бях използвал част от стената на банята, за да опиша невероятните събития от вчера, а голяма част от останалото място бе неизползваемо заради широката вана, умивалника, тоалетната, медния бойлер и бидето, което е най-шантавата добавка към иначе спартанското оборудване на замъка.
Резултатът от всичко това бе, че дори след като започнах да пиша с букви колкото леща и запълвах ниши и ъгли, които иначе бих пропуснал (зад тоалетната чиния и под умивалника), историята зае цялото помещение и подобно на избухващо от бутилката шампанско, се разплиска по стената на площадката. След като бях побрал идеално мистър Попълтуейт в неговата стая, останах малко разочарован, но не чак толкова. Мисля, че се придържам твърде буквално към замисъла „едно убийство — една стая“. Важното е основната част от убийството да се побира в стаята.
Започнах да разказвам за Лутър вчера след два часа следобед и оттогава работех здравата, с изключение на една по-продължителна пауза за пушене. Това са 17 часа, малко по-малко от времето, за което описах убийството на близнаците албиноси в мазето. След краткото съживяване в кабинета предсмъртното ми писмо като че ли забавя темпото си.
Няма очевидна причина за това. В края на краищата, стените на банята не са нито неравни, нито влажни като онези в мазето, нито пък ми се налагаше да местя вехтории по пода. Разбира се, бях длъжен да пиша дребно, а това винаги забавя малко работата, докато на места като зад бойлера и покрай бидето нещата ставаха доста пипкави. Като цяло обаче банята не представляваше по-голямо предизвикателство от кухнята долу, а нея изписах за по-малко от 13 часа. Защо тогава е това голямо забавяне?
Най-вече поради два фактора. Първият е гърбът ми. Странното гъделичкане, което усещам през последните няколко дни, се е засилило и вече сериозно ме разсейва. Отначало имах чувството, че под кожата ми лазят мравки. После мравките се смениха с щъкащи гризачи. От вчера следобед ми се струва, че на мястото на гризачите се е настанил гоблин — всъщност няколко малки гоблина, които блъскат от вътрешната страна на гърба ми, сякаш тропат на врата и настояват да бъдат пуснати навън. Ако затворя очи и се съсредоточа, мога дори да си представя гласовете им:
— Хей, ти! Отваряй! Пусни ни! Тук е тъмно. Не можем да дишаме!
Това всъщност не ми причинява някаква болка. Тъкмо обратното — усещането е смътно приятно, все едно ти правят особено енергичен масаж, само че отвътре навън. То обаче съсипва концентрацията ми, най-вече защото идва на случайни интервали, а не е постоянно. В един момент си пиша съвсем спокойно, а в следващия усещането се появява отново — тряс! Бам!