Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс
- Автор: Сассман Пол
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-537-3
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс». Краткое содержание книги:
Може да е просто мускулен спазъм, нервен тик или неразположение след падането миналата събота. Подозирам обаче, че е свързано с крилете ми. Което си е доста иронично. Деветдесет и девет години ги чакам да се разгънат и сега те като че ли го правят, но точно когато не го искам. Не и ако ще ми причинят толкова много мъка. Тряс! Бам! Иска ми се изобщо да не съм се раждал с проклетите криле.
Това е едната причина убийството на Лутър да се проточи толкова. Другата, която в известен смисъл е огледало на смута в гърба ми, е чукането на вратата. Това придобива епидемични пропорции до такава степен, че вече дори не си правя труда да броя колко пъти се случва. Чукането продължи целия следобед и вечерта, а също и през нощта — бум-бум-бум, цялата сграда трепереше, разсейваше ме от работата ми, правеше концентрацията ми на пух и прах, одираше ме. Силата на ударите остави дълбоки вдлъбнатини по вратата ми, олющи боята и сега под нея се вижда голо дърво. Ако не ми предстоеше да умра толкова скоро, щях да се обадя на полицията. Имам чувството, че съм обсаден в собствения си дом.
Опитах се да спипам натрапника, но той се оказа обезсърчаващо ловък. На няколко пъти заемах позиция във фоайето срещу вратата и рязко отварях още при първото почукване, но не намирах никого. Веднъж късно вечерта зърнах някаква дребна фигура да изчезва в папратите, но още не мога да я спипам. Направя ли го, ще я разкъсам на парчета.
Вече няколко часа никой не чука, но още съм на тръни. Прекалено ще бъде да се надявам, че всичко е свършило. Мисля дали да не се измъкна навън, да се скрия в папратите и да изненадам натрапника от засада, но не ми се вярва, че ще се получи. Твърде е коварен, за да се върже на нещо подобно. Вместо това оставих писмо на прага с молба да ме остави на мира и добавих банкнота от 20 паунда със забележката, че може да я задържи само ако си иде и престане да ме тормози. Засега като че ли действа, но както вече казах, не съм изпълнен с надежда. Мисля, че някой е решил твърдо да ме унищожи.
Трябва обаче да се възползвам от тишината, била тя и само временна, и да продължа работата си. Утрото наближава и през прозореца на галерията виждам как на източния хоризонт бавно се разпълзява сиво-зелено петно. Изписах стената на площадката и сега съм от лявата страна на входа на галерията и скоро ще прекрача прага й. Нямам време за почивка, освен може би за бърза чаша вино и кратко протягане на покрива. Все още изоставам с графика и всяка минута е безценна.
Трябва обаче да отбележа още нещо, преди да продължа, и то е свързано с входовете. Или по-точно с мястото над тях. Досега го оставях празно, правоъгълен оазис от белота сред морето от букви. Стените около входа на банята например са плътно изписани, но над него няма нищо.
Причината за това е съвсем практична. Ако пиша над всеки вход и от двете му страни, няма как да покажа, че писмото продължава от другата страна. Все едно продължавам по една и съща равнина. С оставянето на празно пространство обаче става ясно, че колоната отляво на входа няма нищо общо с онази отдясно. По този начин се избягва възможното объркване.
Но ето че сега, най-неочаквано и без видима причина тези бели петна не ми харесват. Хрумна ми късно снощи, докато затварях вратата след поредния неуспешен опит да спипам неуловимия натрапник. Докато вървях през фоайето, включих осветлението, за да погледна творението си, и веднага ми направи впечатление колко странно изглеждат празните правоъгълници, увиснали насред разказа ми. Не зная дали ефектът се дължеше на евтината 40-ватова крушка (на дневна светлина не забелязвах никакви проблеми), или преценката ми се е повлияла от тормозещото чукане по вратата, но далеч не останах доволен и сега също не съм, докато пиша това. Изглежда ми непълно и непрофесионално и трябва да направя нещо по въпроса. Не знам обаче какво точно. Ще ви държа в течение.
А сега наистина трябва да продължа. Розовият ми флумастер почти е свършил и в края на този абзац ще го изхвърля и ще взема първия от двата червени. Червеното би трябвало да изглежда много ефектно, особено на белия фон на стената.
И тъй, напред.
16.
Принц Одудува Иве Огунмола, известен на колегите си в Кеймбридж като принц Гумен молар18, закачка с името му и с необичайно бляскавите му зъби, е уникален сред жертвите ми поради ред причини. Първо, той бе единствената кралска особа, която съм убивал. Както и единственият чернокож. И най-важното е, че при убиването му имах съучастници. Обикновено убивам сам. В този случай обаче беше групово начинание. Не че това омаловажава вината ми в цялата история. В края на краищата, именно аз задействах катапулта.
18
Кътник. — Б.пр.