Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)». Краткое содержание книги:
Тя отиде до телефона и забърбори на бърз италиански, от който Дик не разбра нито дума.
— Тези телефонни разговори отнемат много време — каза той. — Минава четири часът, а аз имам ангажимент в пет. По-добре върви да се забавляваш със синьор Никотера.
— Не ставай глупав.
— Тогава смятам, че докато съм тук, няма какво да се занимаваш с него.
— Трудно е. — Неочаквано тя се разплака. — Дик, обичам те, никога не съм обичала друг като теб. Но какво можеш да ми предложиш?
— Какво може да предложи Никотера?
— Това е различно.
… Защото младостта се стреми към младост.
— Той е лигльо! — Дик беше бесен от ревност, не искаше отново да бъде уязвен.
— Той е само хлапак — възрази тя, хълцайки. — Знаеш, че съм преди всичко твоя.
В него настъпи реакция, той я прегърна, но тя уморено се отпусна назад. Той я подържа няколко секунди и двамата останаха неподвижни като танцьори, когато замира последният акорд на адажиото — очите й бяха затворени, косите й отметнати назад като на удавница.
— Дик, пусни ме да си вървя. Никога през живота си не съм се чувствувала тъй объркана.
Той беше отблъскващ като безкомпромисен пуритан и тя инстинктивно се отдръпваше от него, защото срещаше сляпа ревност вместо съчувствието и разбирателството, на които беше свикнала.
— Искам да знам истината — каза той.
— Добре тогава. Ние сме често заедно и той иска да се оженим, но аз не искам. Какво от това? Какво искаш от мен? Ти никога не си ми предложил да се омъжа за теб. Искаш цял живот да си губя времето с глупаци като Колис Клей.
— Снощи си била с Никотера?
— Това не е твоя работа — изхълца тя. — Извинявай, Дик, твоя работа е. Ти и мама сте единствените хора на света, които обичам.
— А Никотера?
— Знам ли?
Тя се изплъзваше от него, затова той придаваше значение и на най-незначителните й думи.
— Изпитваш ли към мен същото както в Париж?
— Чувствувам се спокойна и щастлива, когато съм с теб. В Париж беше различно. Но човек никога не може да каже какво точно е изпитвал. Ти можеш ли?
Той стана и започна да изважда вечерните си дрехи — реши, че не трябва да я обича повече, сърцето му се пълнеше с горчивина и омраза.
— Никотера не ме интересува! — заяви тя. — Но утре трябва да замина за Ливорно с трупата. О, защо трябваше да се случва това! — Последва нов порой от сълзи. — Как можа да стане така! Защо дойде тук? Не можа ли да остане само хубавият спомен? Чувствувам се тъй, сякаш съм се скарала с мама.
Той започна да се облича, а тя стана и тръгна към вратата.
— Няма да отида на рождения ден тази вечер — каза тя, правейки последен опит. — Ще остана с теб. И без това не ми се ходи.
Пороят от сълзи отново се отприщи, но тон не отстъпи.
— Ще бъда в стаята си — каза тя. — Довиждане, Дик.
— Довиждане.
— О, колко жалко, колко жалко. И защо е всичко това?
— Отдавна си задавам този въпрос.
— Но защо трябва да го задаваш на мен?
— Изглежда, че съм черната чума — каза той бавно. — Изглежда, че вече не мога да нося щастие на хората.
Десета глава
Вечерта в бар „Квиринал“ имаше само петима души: една първокласна италианска проститутка, седнала на едно от високите столчета, която досаждаше на бармана, а той отегчено й отговаряше: „Си… си… си“, един слаб египтянин със снобски маниери, който скучаеше, но не се решаваше да заприказва жената, и двама американци.
Всяка дреболия от обстановката се врязваше в съзнанието на Дик, а Колис сякаш плуваше в мъгла, дори най-забележителните неща не трогваха рано притъпената му впечатлителност, затова Дик говореше, а той слушаше занесено.
Изнервен от случилото се следобеда, Дик се мъчеше да си излее яда на италианците. Огледа се наоколо с тайната надежда, че някой италианец ще го чуе и ще се засегне.
— Днес следобед пихме чай със сестрата на жена ми в „Екселсьор“. Заехме последната свободна маса, след нас влязоха двама души, но не можаха да намерят място. Тогава единият от тях се приближи и каза: „Тази маса не е ли запазена за принцеса Орсини?“ Аз му обяснявам, че на масата не е имало табелка, че е запазена, а той разправя: „Да, но мисля, че е запазена за принцеса Орсини.“ Дори не можах да му отговоря.