Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Трудно е да седя тук тъй близо до теб и да не те целуна. — Те се целунаха пламенно, изправени в средата на стаята. Тя се притисна към него, след това се върна в креслото си.

Не можеше да продължава така — да седят в стаята и да водят приятен разговор: или напред, или назад. Когато телефонът отново иззвъня, той се отправи към спалнята, отпусна се на леглото й и разтвори романа на Макиско. Розмари влезе и седна до него.

— Никой няма такива дълги мигли като твоите — забеляза тя.

— Намираме се на ученическа забава. Между присъствуващите е мис Розмари Хойт, любителка на дългите мигли…

Тя го целуна, а той я привлече към себе си и легнали един до друг, те се целуваха до задъхване. Дъхът й беше млад, пълен с желание, възбуждащ. Устните й бяха леко напукани, но меки в ъгълчетата.

Двамата се превърнаха в кълбо от сплетени крайници, крака, измачкани дрехи, боричкащи се ръце до шията и гърдите й. Тя прошепна.

— Не, не сега — тези неща не трябва да се правят припряно.

С усилие той сподави възбудата си, вдигна крехката й фигура на ръце и каза непринудено:

— Мила — тези неща нямат значение.

Сега, когато я гледаше от долу на горе, лицето й бе друго; той го виждаше осветено от вечната лунна светлина.

— Ще бъде поетична справедливост… ако е с теб — каза тя. Изтръгна се от него, отиде до огледалото и приглади с ръце разпиляната си коса. Притегли един стол до леглото и поглади страната му.

— Кажи ми истината за себе си — подкани я той.

— Винаги съм ти я казвала.

— В известен смисъл да — но нищо не остава непроменено.

Засмяха се и двамата, но той продължи:

— Още ли си девствена?

— Неее! — отвърна тя проточено. — Спах с шестстотин и четиридесет мъже — ако това е отговорът, който искаш.

— Не е моя работа.

— Да не би да ме разпитваш като интересен за психологията случай?

— Като имам предвид, че си напълно нормално двадесет и две годишно момиче, което живее през деветстотин двадесет и девета година, предполагам, че си имала някои приключения.

— Всички излязоха несполучливи — отвърна тя.

Дик не можеше да й повярва. Не можеше да разбере дали тя съзнателно изгражда бариера помежду им, или постъпва така, за да направи по-значителен момента, в който ще отстъпи.

— Хайде да се разходим в Пинчио — предложи той. Той тръсна снага, оправи дрехите си и приглади косата си. Моментът беше дошъл и някак си отлетял. В продължение на три години Дик бе останал идеалът, с който Розмари бе сравнявала останалите мъже, и тя неизбежно го беше издигнала на пиедестал. Не искаше той да бъде като другите, но ето че и той проявяваше същата настойчивост, сякаш искаше да вземе частица от нея и да я отнесе в джоба си.