Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитри Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)». Краткое содержание книги:
Тръгнаха по моравата между херувими и философи, фавни и водоскоци, а тя го хвана удобно под ръка, нагласи ръката си в неговата тъй, сякаш ще останат завинаги в същата поза. Взе една клонка и я счупи, тя се оказа суха. Изведнъж видя в лицето на Дик онова, което бе искала да види, сграбчи ръката му и я целуна през ръкавицата. След това заскача около него като дете, той се усмихна, тя се засмя и двамата се развеселиха.
— Не мога да изляза с тебе тази вечер, мили, обещала съм отдавна на едни хора, но утре, ако станеш рано, ще те взема на снимачната площадка.
Той вечеря сам в хотела, легна си рано и срещна Розмари във фоайето в шест и половина сутринта. Седнала до него в колата, тя излъчваше свежест и младост под вълните на утринното слънце. Излязоха през Порта Сан Себастиано, продължиха по Виа Апиа и стигнаха до грамадните декори на един форум — по-голям от истинския. Розмари го предаде на един човек, който започна да го развежда между големите подпорни греди, арките и скамейките около арената. Сцената, която се снимаше, се развиваше в килия с робини християнки. Те се приближиха и видяха Никотера, един от мнозината надеждни валентиновци82, който се перчеше и позираше пред тъжните, силно гримирани очи на „робините“.
Розмари се появи в къса туника.
— Внимавай в този кадър — прошепна тя на Дик. — Искам твоето мнение. Всеки, който види пробите, разправя, че…
— Какви са тези проби?
— Когато прожектират лентата, заснета предния ден. Разправят, че това е първата сцена, в която имам сексапил.
— Не го виждам.
— Ти, разбира се, няма да видиш! Но наистина имам.
Никотера, наметнат с леопардова кожа, говореше съсредоточено с Розмари, а осветителят разискваше нещо с продуцента, като същевременно се облягаше на рамото му. Накрая продуцентът грубо се отдръпна от него, избърса запотеното си чело, а разводачът на Дик забеляза:
— Днес отново нервничи, и още как!
— Кой? — попита Дик, но преди човекът да му отговори, продуцентът бързо се приближи към тях.
— Кой нервничи — ти нервничиш! — Той говореше на Дик неприязнено като на член от цензурната комисия. — Когато той нервничи, винаги мисли, че другите нервничат, пък добавя „и още как“! — Той изгледа заплашително събеседника на Дик, след това плесна с ръце: — Хайде — всички на подиума.
Дик се чувствуваше като на гости в някое многочленно и шумно семейство. Към него се приближи една актриса и приказва в продължение на пет минути с впечатлението, че той е актьор, току-що пристигнал от Лондон; когато откри грешката си, тя се смути и избяга. Повечето от членовете на трупата изпитваха или прекомерно превъзходство, или прекомерно чувство за малоценност спрямо външния свят, но първите преобладаваха. Гледаха на себе си като на хора на смелите начинания, хора на бизнеса; те имаха завидно място в една страна, която в продължение на десет години не бе искала друго освен забавления.
Снимките приключиха, защото се появи мараня — подходящо осветление за пейзажисти, но не и за камерата, за нея най-хубав беше ясният калифорнийски въздух. Никотера последва Розмари в колата и й прошепна нещо — тя го изгледа, без да се усмихва, и се сбогува.
Дик и Розмари обядваха в „Кастели дей Чезари“, великолепен ресторант с голяма тераса с изглед към развалините на форума, чийто стил можеше да се причисли към някои от периодите на декаданса. Розмари изпи един коктейл и малко вино, а Дик пи достатъчно, за да се отърси от чувството на неудовлетвореност. След това поеха с кола към хотела, грейнали от щастие, възбудени. Тя искаше да се отдаде на Дик и му се отдаде; и тъй онова, което бе започнало като детинско увлечение на плажа, най-накрая се осъществи.
Девета глава
Розмари беше поела ангажимент за вечеря — един от колегите й имаше рожден ден. Във фоайето Дик налетя на Колис Клей, но тъй като предпочиташе да вечеря сам, излъга го, че има уговорена среща в „Екселсьор“. Изпи един коктейл с Колис и неясното му чувство за неудовлетвореност кристализира в нетърпение — нямаше повече извинения да играе ролята на беглец от клиниката. Станалото не беше толкова увлечение, колкото романтичен спомен. Неговото момиче беше Никол — тя често го караше да страда, но въпреки това беше неговото момиче. Времето, прекарано с Розмари, беше проява на самоснизхождение, дан на себичността, а времето, прекарано с Колис, беше нула плюс нищо.
Пред входа на „Екселсьор“ срещна Бейби Уорън. Хубавите й големи очи се опулиха като стъклени топчета, пълни с изненада и любопитство.
82
Рудолф Валентино — популярен красавец от някогашните филми, сега синоним на сладникав любовник.