Смъртни белези

— Да плачеш — довърши той.

Дарбата ѝ да успокоява околните не го изненадваше. Но я описваше, сякаш беше желязна ръка, която я стискаше за гърлото. Акос не знаеше как някой може да нарече това дарба.

— Е, моята потиска твоята. Всъщност потиска всички дарби — обясних.

— Полезно.

— Понякога.

— Ходи ли на странство? — попита го ненадейно Киси, стиснала силно ръката му. Акос се зачуди дали няма да го засипе с въпроси. Нo тя побърза да добави: — Извинявай, просто… питах се, като гледах новините. Нали не можеш да плуваш. Притеснявах се за теб.

Той не можа да сдържи смеха си.

— Бях заобиколен от шотетци, живеех в непосредствена близост до Ризек Ноавек, а ти си се притеснявала, че не мога да плувам?

Засмя се отново.

— Мога да се притеснявам едновременно за две неща. За няколко дори — отвърна хапливо тя. Но не чак толкова хапливо.

— Ки — подхвана Акос, — защо съм закопчан с белезници за леглото?

— Носеше шотетска броня, като те оставиха. Канцлерът нареди да те следим.

Незнайно защо страните ѝ порозовяха.

— Ори не гарантира ли за мен?

— И тя, и аз — отвърна Киси. Не навлезе в подробности защо на нея самата ще ѝ се налага да гарантира за него пред канцлера на Тувхе, защо тя би я изслушала, а и той не попита. Рано беше за такива въпроси. Но канцлерът е… недоверчива.

Не прозвуча критично, но все пак това беше Киси. Можеше да влезе в положение на всеки. Неизменната ѝ съпричастност със сигурност я затрудняваше, но като че ли се е справила добре през сезоните на раздялата им. Изглеждаше почти същата, макар и леко поотслабнала, с по-ясно изразени челюст и скули. Беше ги наследила от майка им, разбира се, но всичко останало — възшироката усмивка, тъмните вежди, финият нос, идваше от баща им.

Последно го беше виждала като хлапак, по-дребен от останалите деца, е нежно лице — Винаги мълчалив и готов да се изчерви от всичко. А сега пред нея стоеше мъж, по-висок от повечето мъже, с каменни черти, мускулесто тяло и клейма на смъртта върху едната ръка. Дали изобщо ѝ приличаше на същия човек?

— Няма да нараня никого — увери я той за всеки случай.

— Знам.

Лесно можех да си представя Киси като грижовно, добродушно същество, но виждах и някакъв стоманен отблясък в очите ѝ, тънки бръчици около устата ѝ, появили се преждевременно заради тежкия живот. Сестра му беше пораснала.

— Струваш ми се променена — споделих ѝ.

— Ти ли го казваш? — отвърна тя. — Виж, исках да те попитам… — Тя загриза единия си нокът, търсейки подходящите думи. — Исках да те попитам за Айджа.

Ръката на Айджа тежеше върху рамото му, докато го тласкаше към затвора, без значение, че Акос шепнеше името му, колкото и да го молеше за помощ. За храна. За милост.

Още усещаше тежестта ѝ.

— Жив ли е? — попита плахо тя.

— Зависи от определението ти за „жив“ — отвърна Акос.

Безскрупулен отговор, какъвто Сайра би дала.