Последно разсъмване
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1483-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно разсъмване». Краткое содержание книги:
Тя прелисти материалите по делото, събрани в папката, намери протокола от разпита на Сотников, прегледа го.
— Да, ще трябва да се задават същите въпроси: имал ли е Курмишов врагове. Но хайде, момчета, вървете и вие при него и проявете максимална учтивост и интелигентност. Кой друг беше близък приятел на убития?
— Горбатовски — напомни й Дзюба.
— Аха, Разумов е успял да разпита и него, и дори дъщеря му… Добре, Горбатовски ще извикам и разпитам аз, а вие — бързо при Сотников и покажете на човека, че мно-о-о-го го уважавате.
Оперативните работници изминаха половината път в мълчание, Антон мислеше как да реши въпроса с бавачката, а Дзюба, както обикновено, сърфираше в интернет.
— Какво става с убийството на Гена? — попита Сташис. — Има ли нещо ново?
— Има — въздъхна Роман. — Съдебно-химическото изследване показа, че Гена е бил отровен с тиофос. Намерили са мястото на инжектирането. Представяш ли си, инжектирали са го направо през якето и пуловера. Сигурно иглата е била огромна…
— Тиофос ли? — попита Антон. — Това пък какво е? Никога не съм го чувал.
— Отровен химикал, произвеждан през 50-60-те години за използване в селското стопанство, а също и по вилни парцели — зеленчукови и овощни градини — за борба с вредителите. Страшно отровен. Разправят, че един чичко само близнал капачката от бутилка с такава гадост — и умрял. С една дума, някъде от края на 60-те години го спрели от производство, а преди това се е продавал свободно.
— И какво? — не разбра Сташис. — Че оттогава колко години са минали! Той сигурно вече сто пъти е изветрял и е станал абсолютно безвреден.
— Да, ама не — възрази Дзюба. — Бил много устойчив към външна среда и в неразреден вид можел да се съхранява много дълго. Явно някой го е купил отдавна и е забравил за него, а сега са го намерили…
— И кой го е намерил?
— Ами някой… Работници, които там събарят стари сгради и строят нови. Изобщо, Антоне, моята версия с геймърите отива на кино. Вече са проверили всички работници, които живеят в онова общежитие, намерили са хората, които се трудят на извънградски обекти, и сега обискират там. Общежитието също са претърсили до последния сантиметър, засега нищо не са намерили, но следователят се надява убиецът да е оставил тиофоса там, където го е намерил. Където го намерят, там значи работи престъпникът. А останалото е въпрос на техника. Следователят вече е готов да играе индиански танци върху костите на бачкатора, който… Ех — разстроено махна с ръка той, — пак се изложих.
— Ама чакай, струва ми се, че Кузмич спомена, че проверяват работниците, които са си тръгнали веднага след убийството. Тях ще ги зарежат ли? Значи сега проверяват хората, които бачкат на извънградски обекти?
— Проверяват и едните, и другите — оклюмано смотолеви Роман. — Но всъщност не е хубаво, че така се разпиляват, групите не се пресичат.
— Тоест?
— Искам да кажа, че онези, които са си заминали, и онези, които работят извън града, са две съвършено различни групи хора. Нито едно съвпадение. Разбира се, ако се беше оказало, че поне един от заминалите е работил на извънградски строеж, в него вече щяха да са се вкопчили здраво. С една дума, Антоне, аз нищо не знам! Не разбирам. Сигурно наистина съм тъп.
— Да, бе — изхъмка Антон, вече паркирайки пред симпатично двуетажно здание в края на малка уличка, — а пък твоят следовател е остър като бръснач. Добре, съсредоточи се, тръгваме да тормозим бижутера.
Обаждането на оперативните работници свари Алексей Юриевич в една от изложбените зали при Художествената академия на „Пречистенка“. Не схващаше напълно за какво още трябва да разговаря с представителите на „доблестните органи“, затова реши да не си губи времето напразно. Беше гладен, а наблизо имаше доста приятно заведение с грузинска кухня, чийто почитател той беше от дълги години.
Алексей Юриевич каза на оперативния работник, представил се като Антон Сташис, адреса на малката уличка „Сеченовски“, без да бърза, доразгледа колекцията, заради която днес беше дошъл в изложбената зала, и тръгна към любимото ресторантче. Вярно, не всичко тук радваше неговото придирчиво око, например съчетанието на тъмнозелените покривки със сочно червените салфетки му се виждаше грубовато, но пък гравираните високи облегалки на столовете изглеждаха достатъчно изящно. На Сотников му харесваше също, че в едната зала стените бяха с дървена ламперия, в другата — декорирани с камък, така че той винаги можеше да си избере място, отговарящо на настроението му: дървените стени излъчваха мека топлина, която му позволяваше да се отпусне и успокои, а край каменните орнаменти Алексей Юриевич сякаш се изпълваше със сили, енергия и решимост. Но най-важното, разбира се, беше кухнята.