Свечеряване [bg]

Но в момента, в който се насочи към Мат, кракът й хлътна под нея. Политна към земята, без никаква опора наоколо, за която да се хване.

И тогава, сякаш изведнъж — гладко и спокойно — се озова в прегръдката на Деймън. Благодарение на вековете изискано вирджинско възпитание на прадедите й тя машинално промълви:

— Благодаря.

— За мен бе удоволствие.

Да, помисли си тя. Това изчерпва всичко. Това е неговото удоволствие и само то има значение.

В този миг забеляза, че се отправиха към нейния ягуар.

— О, не, няма да стане — отсече тя.

— О, да, ще го направим — ако ми е приятно — прекъсна я той. — Освен ако не искаш отново да видиш как ще страда твоят приятел Мат. По някое време сърцето му несъмнено ще се пръсне.

— Деймън. — Тя се изтръгна от ръцете му и се задържа на краката си. — Не те разбирам. Това не е типично за теб. Вземи каквото искаш и се махай.

Той само я изгледа замислено.

— Точно това правя.

— Не е нужно да… — Дори животът й да зависеше от това, не можеше да овладее треперенето на гласа си, — ме водиш на някое специално място, за да вземеш кръвта ми. Мат няма да разбере. Той е в безсъзнание.

На поляната за дълго се възцари тишина. Абсолютна тишина. Дори нощните птици и щурците спряха песните си. Внезапно Елена изпита някаква странна тръпка, която се спусна надолу по цялата й снага, като остави стомахът и останалите й вътрешни органи съвсем разбърникани. Тогава Деймън отново заговори:

— Искам те. Изцяло. И само за мен.

Елена се стегна, събра всичките си сили, за да запази съзнанието си ясно и бистро, въпреки мъглата, която започна да го обгръща.

— Знаеш, че това не е възможно.

— Зная, че беше възможно за Стефан. Когато беше с него, ти не мислеше за нищо друго, освен за него. Нищо друго не виждаше, не чуваше, не усещаше — освен него.

Сега цялото й тяло настръхна. Елена заговори предпазливо, заради буцата, сковала гърлото й:

— Деймън, направи ли нещо на Стефан?

— Хайде сега, и защо ще искам да му сторя нещо?

Много тихо Елена отрони:

— И двамата знаем защо.

— Искаш да кажеш — заговори Деймън привидно небрежно, но гласът му стана по-напрегнат, когато я сграбчи за раменете, — че ще го сторя, за да не виждаш, да не чуваш, да не мислиш за нищо друго, освен за мен!

Съвсем притихнала, все още успяваща да обуздава обзелия я ужас, Елена го помоли:

— Свали си слънчевите очила, Деймън.

Деймън се огледа нагоре и наоколо, сякаш за да се убеди, че вече нито един слънчев лъч не осветяваше сиво–зеления свят, който ги обкръжаваше. После, с едната си ръка, смъкна слънчевите си очила.

Елена се взря в очите му, които сега бяха толкова черни, че привидно нямаше разлика между ирисите и зениците му. Тя… внезапно си припомни нещо забравено, което я подтикна да пренастрои всичките си сетива към лицето на Деймън, към неговото изражение, към циркулиращата около него Сила.