![Поглед в бъдещето [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/3/9/pogled-v-bdeshcheto-bg-download.jpg)
Поглед в бъдещето [bg]
- Автор: Сойер Роберт Джеймс
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Весела Люцканова“
- ISBN: 954-311-083-4
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Поглед в бъдещето [bg]». Краткое содержание книги:
Една минута и четирийсет и три секунди, които промениха света.
Внезапно, без никакво предупреждение, всичките седем милиарда души на Земята изпадат в безсъзнание за почти две минути. Милиони умират, когато самолети катастрофират, хора падат по стълби и коли се сблъскват една с друга.
Но това е най-малкото предизвикателство пред оцелелите. По време на припадъка всички са надзърнали в собственото си бъдеще — и сглобяващата се мозайка от тези видения заплашва да повлияе необратимо на живота им.
Робърт Сойър е един от само шестнайсетте писатели, които някога са печелили и двете награди за най-добър роман „Хюго“ и „Небюла“. До момента е публикувал осемнайсет романа и е получил повече от четирийсет национални и международни награди.
„Поглед в бъдещето“ е четвъртата среща на българския читател с Робърт Сойър — след „Терминален експеримент“, „КК Старплекс“ и „Четвъртото измерение“.
— Ценно — да — отвърна Джейк. — Но непродаваемо. Освен ако не знаете някой черен пазар за остаряло оборудване за високоенергийна физика.
— Казвате, че този колайдер не е бил използван напоследък?
— От няколко години.
— Може да са скитници — реши Мут. — Става ли да се живее долу?
— Ами… сигурно. Там е студено и тъмно, но е сухо.
Дрешер носеше на хълбока си чантичка. Отвори я, измъкна малък електронен уред и го прекара над лоста.
— Много отпечатъци — промърмори. Джейк надникна над рамото му; видя отпечатъците, които проблясваха на екрана на уреда. Мут натисна няколко бутона. След около трийсетина секунди на екрана се изписа текст. — Няма съответствие. Този, който го е извършил, никога не е бил арестуван в Швейцария или в Европейския съюз. — Той направи кратка пауза. — Колко далеч се намира Прокопидис?
Джейк посочи с пръст.
— На около пет километра в тази посока. Но долу трябва да има паркирани два ховъркарта. Ще вземем единия.
— Тео има ли мобилен телефон? Не можем ли да му се обадим?
— Той се намира на сто метра под земята — отвърна Джейк. — Там мобилните телефони нямат покритие.
Те бързо влязоха в бункера.
Тео извървя стотина метра, без да открие нищо, което да може да му помогне да отвори люка за достъп до криостатния клъстер. Той погледна назад; клъстерът вече се беше скрил зад завоя на пръстена.
Тъкмо се накани да се откаже и да тръгне обратно към влакчето, когато нещо привлече погледа му. Някакъв човек правеше нещо до един от шестполюсните пръстеновидни магнити. Той не носеше каска — което си бе нарушение на правилата. Тео се накани да му извика, но акустиката в тунела беше толкова слаба, че още преди години се бе отказал да вика на каквото и да било разстояние. Всъщност нямаше значение кой е човекът, стига да имаше повече инструменти, отколкото беше донесъл Тео.
След около минута се приближи до мъжа. Той работеше нещо до една от въздушните помпи; шумът, който тя вдигаше, сигурно му бе попречил да чуе стъпките на Тео. На пода на тунела беше кацнал ховъркарт — широк метър и половина кръгъл диск с два стола, скрити под навес. Ховъркартите бяха разработени за нуждите на голф игрищата; движеха се много по-лесно по тревата от старомодните моторни колички.
В старите времена в ЦЕРН работеха хиляди хора, които Тео не познаваше по физиономия, но сега, когато тук имаше само няколкостотин души, той се изненада да види непознато лице.
— Хей, там — извика Тео.
Мъжът — слаб бял човек около петдесетте, с бяла коса и мрачни сиви очи — се обърна рязко, очевидно стреснат. Наистина носеше със себе си куфарче с инструменти, но…
Той беше отворил големия капак на въздушната помпа и току-що бе приключил монтирането на някакъв уред вътре…
Уред, който приличаше на малко алуминиево куфарче, с поредица блестящи мигащи цифри отгоре.
Мигащи цифри, които отброяваха на обратно.
30.
Едната стена на бункера беше покрита с шкафчета. Джейк сложи на главата си жълта каска и направи знак на Мут също да си вземе една. Вътре имаше асансьор, както и стълба, водеща надолу. Джейк натисна бутона за повикване на асансьора. Наложи се да чакат сякаш цяла вечност, докато кабината пристигне.
— Който е влязъл вътре, все още е долу — каза Джейк. — Иначе асансьорът щеше да ни чака горе.
— Не може ли да е излязъл по стълбите? — попита Мут.
— Може, но все пак това са сто метра — еквивалентът е трийсет етажа в офис сграда. Дори слизането надолу е изморително.
Асансьорът най-после се качи и двамата влязоха вътре. Джейк натисна бутона за надолу. Спускането беше дразнещо бавно; измина цяла минута, преди да стигнат до нивото на тунела. Джейк и Мут излязоха от кабината. Наблизо имаше паркиран един ховъркарт и Джейк тръгна към него.
— Не казахте ли, че трябва да са два?
— Така си мислех, да — отвърна Джейк.
Той се настани на шофьорската седалка, а Мут седна на другата. Джейк пусна фаровете и задейства перките. Ховъркартът бавно се понесе напред и те се отправиха по тунела в посока, противоположна на часовниковата стрелка, с максималната възможна скорост за малкото превозно средство.