Бъдеще [bg]

Това е изглед от прозореца на къща, направена от кубове, Анели. Когато бях малък, си въобразих, че това е моят дом, а идеалната двойка с летни дрехи, която се люлее в кресла пашкули на полянката, са моите родители.

Но моите приемни родители са отдавна починали второстепенни актьори и между тях не е имало нищо; в най-добрия случай са се натискали между снимките. Моят дом е декорация, построена в павилион. А тези зелени хълмове и параклисите, и лозята - това са...

- Добре, имам по-сериозен разговор с теб - прекъсва ме Анели; аз целият се стягам, готвейки се да лъжа.

-Да?

- Виждам, че имаш проблеми с апетита. Нали нямаш нищо против да изям и твоите скакалци? - И без да дочака отговор, тя вече загребва моята купчина и я придърпва към себе си.

- Вземи ги, разбира се - разсеяно казвам аз. - И за какво искаш да говорим?

- Отбой, разговорът вече се състоя. - Тя отправя в устата си поредната порция, вече от моите. - Ти какво си мислеше, че сега ще говорим за смисъла на живота?

Сигурно трябва да пробвам тези таблетки. С Анели направиха истинско чудо, на мен ще ми е достатъчен и някой фокус.

- Интересно защо ти е толкова кисела физиономията? Всеки ден ли се возиш из Европа в първа класа? - Анели се изтяга на дивана. - В сравнение с твоята бърлога това си е истински президентски апартамент! Жалко, че ще пътуваме само час и половина!

-Не!

- Не - в смисъл не е жалко?

Не, в първа класа съм бил само веднъж - за задържането на една двойка, която също искаше да избяга от проблемите си; и не, не се возя из Европа - обикновено не пресичам границите на сферата на отговорност на нашето звено.

- Жалко е. Жалко е, че се поддадох и тръгнах с теб.

- Ау! - Тя ме почуква с пръст по челото. - Там има ли други канали? Бих превключила.

- Къде?

- В главата ти. Ти през цялото време говориш едно и също. Едната програма е за това, че Ежен е в опасност, а другата, че Ежен - Ежен, нали? - не иска да ходи в Тоскана. Скука.

- Извинявай, но не мога да не мисля за това, че всеки момент ще ни хванат...

- Разбира се, че можеш. Защото ще хванат не нас, а Ежен и Анели, а ние сме съвсем други персонажи, ние не знаем нищичко за тях. Така че отпусни се.

- Глупости!

- А при теб изобщо наред ли са нещата с фантазията? - кикоти се тя.

Ставам от мястото си, приближавам се към стената прозорец. Двойният магнитен коловоз, по който се плъзга влакът ни, се вкопчва ту в една, ту в друга кула, впряга се във вираж, набира височина, издига се над смога, напоен със светлините на рекламите, и ни понася на югозапад; а срещу него в далечината се носи също такава могъща композиция, струя разтопен метал. Ето го обратния влак, казвам си. Човек може да се върне оттам. Това е просто малка екскурзия.

- Добре, ти не си Анели - съгласявам се аз. - А коя си тогава?

- Лиз. Лиз Педерсен. Деветнайсет А. От Стокхолм.

- И какво правиш в първа класа на римски експрес, Лиз?

Тя подвива крака под себе си, намига ми.

- Бягам от вкъщи.

- Защо?

- Влюбих се в италианец, който търгува с нелегални електроди невростимулатори. Татко каза, че мога да бъда с него само през трупа му.